От устните към сърцето
- Автор: Гюнтекин Решад Нури
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Рива
- ISBN: 978-954-320-309-3
- Переводчик: Розия Самуилова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «От устните към сърцето». Краткое содержание книги:
Любовта няма нищо общо със сърцето… Любовта се превръща в щастие единствено когато се роди и заживее в устните… Не трябва да й се позволи да се процеди като отрова от устните към сърцето… Наричам цветята, Грозденце, „любовта на земята“… И те се отварят и угасват като целувка в устните на земята… Кое от тях мисли да навлиза в сърцето на земята?
Ние не се обичаме, Ламия, вярвай ми, малката ми… Просто позабавлявахме сърцата си, очите си, устните си с едно малко приключение… Толкоз…
Кенан не отговаряше на горчивите като отрова думи на вуйчо си, не го поглеждаше в лицето. Само от време на време разперваше своите потрепващи възслаби длани, сякаш за да покаже, че не той е взел часовника.
— Погледни се. Така стоят пред съда виновните… Ти, синко, сега не се плаши от мен… Макар да съм ти вуйчо, не мога да те спася от бедата… Не е по силите ми и да те притискам… Само че пътят, по който си поел, съвсем скоро ще те изправи пред държавните съдилища… И бой има, и затвор има, а продължиш ли, и бесило има… Заедно с теб и ние ще станем за срам… Хайде, достатъчно се помайва… Измъкни часовника от там, дето си го забутал.
Кенан понечи да каже нещо. Ала брадичката му трепереше, от бледите му устни не излизаше звук. На няколко пъти, притваряйки очи, поклати глава, сякаш за да промълви „добре“. И преплитайки крака, напусна стаята.
От мястото, където стоеше, Мелек ханъм не успя да възпре своя страдалчески, кротък вопъл, очите й се препълниха със сълзи, току закриваше лицето си с ръце.
Саиб паша сбърчи вежди и без да поглежда сестра си в лицето, отсече:
— Къде, момичето ми, ще падне крушата, ако не под крушата?… Природен закон. Напразно упорствахме толкова. Виждаш, причини го и на нас, и на себе си…
Вратата изскърца лекичко. Кенан влезе с овехтяла кадифена кутийка за медали в ръка. С разтреперените си ръце опита да отвори капака й, но не смогваше. На няколко пъти я изтърва на пода…
Без да го поглежда в лицето, Саиб паша грабна кутийката, отвори я. В нея се намираше друг часовник, малкият позлатен часовник, останал на Кенан като наследство от баща му.
— Какво е това?…
Този път Кенан се осмели да повдигне глава. Извърна към вуйчо си очи, премрежени от натежалите в миглите сълзи, и събирайки, за да не се разридае, цялата сила на мъничкото си сърце, продума:
— На мястото на онзи вземете този, вуйчо паша… Не ми се сърдете… Вашият часовник, Бога ми, не е у мен.
След няколко минути съпругата на Саиб паша донесе търсения часовник. Часовникът бил изпаднал от разпралия се джоб на жилетката в подплатата.
Обляна в сълзи, Мелек ханъм хвана детето си за ръка.
— Достатъчно ви измъчихме, бате… Простете ни. Нека се върнем аз и децата в моята къща в Тилкилик… — изговори тя.
Саиб паша бе положил доста усилия, за да я разубеди, каза й, че пак ще съжалява, ако не се вслуша в думите му. Животът обаче бе дал на Мелек ханъм горчиви уроци. Светът бе необозрим. Знае ли човек, някой ден може би отново би опряла до брат си? Ето защо беше непоколебима в решението си. Пък и впрочем, отдавна си го бе наумила. Колкото и спокоен да бе животът в конака, все напомняше на гостуване и по никакъв начин не задоволяваше нуждите й на домакиня, на майка на семейство.
За да се разделят с добро, за да не гневи брат си, тя му заговори убедително, мило:
— Ти си ни като баща, бате… Окажем ли се в затруднено положение, пак ти ще ни се притечеш на помощ… — изрече тя и тези й думи доставиха радост на брат й.
Заживяха в собствения си дом по-бедно, но по-спокойно и по-щастливо. Къщата с трите маломерни стаички се намираше в края на тясна, сумрачна улица. Почистиха миниатюрната градина, разкрасиха я с цветя.
Кенан посещаваше средното училище на улица „Бейлер“. Лека-полека израсна на височина, а лицето му се поразхубави. От баща си бе взел мургавото, ала с по-мек оттенък нервно, изящно лице с фини черти, от майка си — тъмносините очи и прекрасните бели зъби.
Унаследеност, която, докато беше малък, изглеждаше като закачлива игра на природата. У онези, които го наблюдаваха, той предизвикваше, колкото и миловидно дете да беше, спонтанна усмивка. Тъмносините очи и блестящите бели зъби някак не хармонираха със слабичкото, мургаво личице.
В лика му обаче, покрай свежестта на ранната младост, се открояваха ред красиви неща. Мургавата му кожа притежаваше приятна прозирност, а сините му очи, изящните тъмни устни и блестящите като седеф зъби придаваха на лицето му особен чар.
И все пак не се беше отървал от предишния си боязлив, скован, мечтателен нрав. И в училище, както в конака, странеше от останалите деца, принуждавайки със същото онова деликатно, стеснително достойнство своите поразхайтени, нагли съученици да го зачитат.