Танго
- Автор: Уоллер Роберт Джеймс
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: Унискроп
- ISBN: 978-954-330-151-5
- Переводчик: Мария Чайлд
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Танго». Краткое содержание книги:
Тази вечер Сузана помага на Гейб да се качи на издигната за оркестъра площадка в северната част на балната зала, поднася му стол и масичка да си сложи бирата и пепелника. Старият акордеон никога не е свирил по-добре, докато здрачът се спуска над високопланинските плата. Тя и Карлайл танцуват до прозорците с изглед към езерото. Новото слънце се надига в западните географски ширини, над Индийския океан и Судан, а една огромна далечна камера следи светлината му. Карлайл се обръща към Гейб и му казва:
– Бавно танго, ако обичаш, добри ми приятелю.
– Искаш ли да ти приготвя нещо за ядене, Джак? Мога да притопля задушените зеленчуци и печеното от неделя.
Краката и ръцете му бяха слаби както едно време, но беше пуснал бирено коремче, което висеше в унисон с подпухналото му и покрито с петна лице. Тази сутрин се наливаше с уиски направо от бутилката. Отметна глава назад, отпи поредната доза. Преглътна я и нищо не каза.
– Наистина трябва да сложиш нещо в този твой стомах. Сякаш вече изобщо не ядеш.
– Щом не ми се яде, значи няма да ям. Престани да ми опяваш, за бога!
Масата беше покрита с празни бирени бутилки, между които се мъдреха два пепелника, пълни с угарки от цигари. Джак и приятелчетата му бяха прекарали поредната вечер в оплюване на тежките времена, които бяха настанали, и на онова, което правителството, проклетите природозащитници, банкерите и европейската земеделска политика причиняваха на начина им на живот.
– Може би, ако разчистваш проклетата маса от време на време, ще ми се прияжда по-често.
– Чисти си я сам, Джак. Ти и приятелите ти мърсите и разхвърляте.
Старият Джак почти бе изчезнал, но нравът му си беше същият. Той помете бутилките с лакът и се премести в дневната. Една бутилка се въртя на пода дълго след падането си, после се удари в крака на масата и спря.
Скръстила ръце, Гели се облегна на рамката на вратата на къщата, която дядото на Джак беше построил през хиляда деветстотин и петнайсета година. Стените се лющеха и имаха нужда от внимание, но енергия за това липсваше. Имаше енергия за уиски – за сдобиването с него и изпиването му, – но не и за къщата. Или пък за нея самата. Нямаше и пари. За последно си беше купила нова рокля преди две години, когато щяха да излизат, за да празнуват рождения ден на Джак, но тогава той се бе натряскал още на обяд и бе изпаднал в несвяст. Днес следобед се беше огледала – стара риза от деним, избелели джинси, изтъркани токове на ботушите. Почувствала се бе ужасно западнала, много по-стара от трийсет и девет.
Зачуди се как ли се справяше Джак Младши. Беше на деветнайсет години и участваше във второто си родео. От време на време пращаше по някоя картичка от Лас Крусес, Ардмор и други места, където биковете имаха каиши, пристягащи гениталиите им, и се опитваха да хвърлят от гърбовете си каубоите, които всъщност не бяха никакви каубои, а просто участници в родео. Шарън също бе заминала – съпругът ѝ беше шофьор на камион и работеше за една фирма в Каспър. В началото Шарън пътуваше с него, когато му се налагаше да превозва товари до Фарго, и оставаше у Гели и Джак за няколко дни, преди съпругът ѝ да мине да я прибере, но вече не го правеше. Сега двете ѝ деца я държаха вързана в Каспър. Но и без децата тя пак не би идвала – заради пиенето на Джак и всичко останало.
Около обяд Гели излезе от къщата, отиде при стария си форд бронко, врътна ключа на таблото и подкара през поляната. Заваля тъкмо когато обърна към шосето, водещо към Хълма на вълка. Четири часа по-късно Джак я последва и влезе в кръчмата на Лерой.
От музикалния апарат в кафенето "Дани" се носеше друга кънтри мелодия, съпроводена от тракането на машината за пинбол: "Не ми (дрън!) стигат думи, но (дрън!) от дълго съм (дрън! Дрън! ... дрън! Дрън! Дрън!) влюбен..."
Карлайл си помисли, че някой съвременен композитор, може би Джон Кейдж, би се впечатлил от това и би го превърнал в нещо по-така. Или пък би го оценил като шедьовър и би го оставил както си е.
– Ваше ли е това място? – Той погледна към жената в избелели джинси, риза от деним и стари каубойски ботуши с изтъркани токове.
– Не, и се радвам, че не е мое, като се има предвид как се развиват нещата тук. Собственичката е възрастна жена на име Телма Енгелстрьом. Наследила е заведението след смъртта на мъжа си. През последните две седмици е в болницата във Фолс Сити, така че ми се налага да работя малко повече от обичайното. Аз и госпожа Маклин, жената на Сесил, един вид движим нещата, докато Телма се изправи на крака. Обикновено работя тук само два-три дни в седмицата, предимно сутрините, но понякога също следобед и вечер.
Карлайл се втренчи в пластмасовата касетка с парчетата пай.
– Тези приятелчета изглеждат малко уморени, нали? – отбеляза Гели Девъроу, проследявайки погледа му. – Госпожа Маклин ги приготвя през ден. Но сиропът пропива в тестото и в крайна сметка го съсипва – така както става със Саламандър.
В думите ѝ имаше нещо директно и вярно. Нещо. Беше мислил върху това и преди.
– Да, наистина изглеждат така. Но все пак ще опитам от ябълковия пай.