Лунен дворец

В крайна сметка не скръбта се оказа моят проблем. Скръбта май беше първопричината, но много скоро тя отстъпи пред нещо друго — нещо далеч по-осезателно, по-предвидимо като ефект и по-страшно с оглед разрухата, която бе в състояние да причини. Цяла поредица от фактори се задейства от само себе си и в един момент започнах да се въртя неуверено, да обикалям във все по-големи и по-големи концентрични кръгове около себе си, докато най-накрая излетях от орбитата си.

Истината е, че положението с парите се влошаваше с всеки изминал ден. От известно време започнах да си давам сметка за това, докато преди заплахата като че ли ме грозеше отдалеч и гледах да не й обръщам много внимание. След смъртта на вуйчо Виктор обаче и след хилядите долари, похарчени през тези ужасни дни, бюджетът, с помощта на който трябваше да завърша колежа, се стопи до шушка. Положението беше такова, че трябваше да направя нещо, за да възстановя сумата, иначе край на образованието. Изчислих, че ако продължавам да харча със сегашното темпо, парите ми ще свършат във втори курс през месец ноември. И като казвам ще свършат, значи до дупка — до последното пени.

Първото ми хрумване бе да напусна колежа, но след като премислих ден-два, реших, че това не е добра идея. Бях обещал на вуйчо да завърша и тъй като него вече го нямаше, за да одобри новите ми планове, сметнах, че няма да е редно да се отметна от дадената дума. На всичкото отгоре стоеше и въпросът с военната служба. Ако напуснех колежа сега, студентското ми разрешително за отсрочка щеше да бъде анулирано, а мен никак не ме блазнеше мисълта да поема из джунглите на Азия и там да намеря преждевременната си смърт. Значи трябваше да остана в Ню Йорк и да продължа образованието си в Колумбийския университет. Това беше разумно решение, точно така трябваше да направя. След такова обещаващо начало би трябвало с лекота да продължа да действам съвестно и разумно. За хора в моето положение съществуваха всякакви възможности — стипендии, студентски заеми, програми за съчетаване на учение с работа, — но започнех ли да ги обмислям, всички ми се струваха отвратителни. Връхлиташе ме нещо като внезапен, неволен и непреодолим пристъп на гадене. Бързо си дадох сметка, че не желая да участвам в подобни начинания, и затова ги отхвърлих — категорично и презрително, като много добре си давах сметка, че саботирам собствената си надежда да оцелея в тази криза. Всъщност оттогава насетне повече нищо не направих, за да си помогна, пръста си не помръднах. Един Господ знае защо постъпих така. По онова време си измислях хиляди причини, но в крайна сметка май всичко се свеждаше до обзелото ме отчаяние. Бях отчаян и пред лицето на толкова много несгоди усещах, че трябва да предприема нещо драстично. Исках да плюя на света, да извърша възможно най-щурото нещо. С целия плам и идеализъм на млад човек, твърде много размишлявал върху нещата от живота и прочел твърде много книги, реших, че не трябва да правя нищо, че ще действам, като самоотвержено се откажа от всяко действие. Чиста проба нихилизъм, издигнат до нивото на естетическо житейско кредо. Щях да превърна живота си в произведение на изкуството, да стана жертва на такива изтънчени парадокси, че всяка вдишана глътка въздух да има вкуса на собствената ми орисия. Знаменията предвещаваха пълно затъмнение и докато търсех какво още да прочета, представата за мрака постепенно се стаи в мен и ме прелъсти със своята простота. Не, и пръста си нямаше да помръдна, за да осуетя неизбежното, още по-малко пък щях да се втурна да го приветствам. Щом животът можеше да продължи както преди, макар и само засега, — толкоз по-добре. Ще бъда търпелив и държелив. Вече знаех какво ме чака и дали щеше да стане днес или утре нямаше никакво значение, защото все едно щеше да стане. Пълно затъмнение. Звярът е убит, вътрешностите му са разчетени. Луната ще затъмни слънцето и в този миг аз ще изчезна. Ще остана без пукната пара, поплавък от плът и кости без един цент на мое име.