Мадам дьо Помпадур [bg]

Момчето приглади назад непокорните къдрици на блестящата си черна коса и гордо огледа сребърните токи на новите си обувки. После въздъхна недоволно и стисна здраво куфарчето с виолата.

Небето над главата му все повече потъмняваше. Сигурно скоро ще завали и двамата ще се приберат вкъщи мокри до кости. Най-сетне огромната врата на операта се отвори. Появи се Жан в скромна светлосиня рокля.

– Най-после! – извика обвинително Абел.

Жан се направи, че не го е чула, хвана го под ръка и затананика някаква мелодия.

– Хайде да танцуваме! – извика весело тя и изпълни пред смаяния Абел няколко сложни стъпки. Врътна се наляво, после надясно, увлече Абел след себе си и го завъртя.

Минаващият търговец на зеленчуци очевидно хареса танца, защото спря да ги погледа.

– Ти си луда! – извика сърдито Абел. – Какво ти става?

Жан го завъртя още веднъж, спря и го изгледа тържествуващо.

– Аз мога, разбираш ли, мога!

Абел не разбра нищо.

– Цели шест години учих при мосю Гибоде и днес за първи път не чух укори. Вече мога да танцувам менует.

– Де да можех и аз да кажа същото за виолата... – въздъхна съкрушено Абел.

Още двама мъже спряха до търговеца на зеленчуци и ги зяпнаха с интерес. Братът и сестрата наистина бяха забележително красиви.

Абел дръпна Жан и двамата забързаха по улицата.

– Да побързаме и да се приберем у дома, преди да завали – момчето хвърли сърдит поглед към мрачното небе.

Завиха и тръгнаха по тясна улица, пълна с най-различни магазини. Излязоха на оживен площад. Търговците гръмогласно хвалеха стоката си. Пъстрите щандове се огъваха под тежестта на пресни салати и зелки, сочни дини и пъпеши, портокали и лимони, планини от моркови, алабаш и репички. Млади пилета и снежнобели гъски се продаваха в дървени кафези, а малко по-нататък предлагаха пушена скумрия и прясно уловена риба от Сена.