Индигова магия
- Автор: Мид Ричел (Райчел)
- Серия: bloodlines #3
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- ISBN: 978-619-157-048-5
- Переводчик: Стамен Стойчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Индигова магия». Краткое содержание книги:
След един забранен, но сладостен миг, разтърсил Сидни до дъното на душата й, в нея се противопоставят желанието да остане вярна на принципите, с които е възпитана, и чувствата, които се зараждат в сърцето й.
И тогава среща чаровния бунтар Маркъс Финч — бивш алхимик, извършил нещо непростимо. Той е избягал от организацията на алхимиците и се укрива от тях. На път да разбули тайните, които алхимиците крият от Сидни, Маркъс упорито я подтиква да се разбунтува срещу хората, с чиито възгледи е отраснала, но разчупването на тези окови се оказва много по-трудно, отколкото тя си е представяла.
Водена от нормите, които са й били втълпявани години наред от алхимиците, Сидни се бори срещу древната, тайнствена магия, която е вкоренена дълбоко в същността й. Докато двамата с Ейдриън се опитват да открият злата вещица, която изпива силите на млади момичета с магически способности, Сидни осъзнава, че единственият начин самата тя да не се окаже следващата жертва, е да се довери на магията в кръвта си…
— И така — смотолевих накрая, забила поглед в ръцете си, — как е, ъъ… колата ти?
— Оставих я на улицата. Реших, че там нищо няма да й стане, докато ме няма.
Вдигнах рязко глава, а ченето ми увисна.
— Направил си какво? Ще я вдигнат с паяк, ако остане там през нощта!
Ейдриън прихна, преди да довърша изречението.
— Значи това е нужно, за да получа страстен отклик, а? — Поклати глава. — Не се тревожи, Сейдж. Само се шегувах. Прибрана е на сигурно място на паркинга на сградата.
Страните ми пламнаха. Яд ме беше, задето се бях хванала на шегата му и дори се почувствах малко засрамена, че толкова се паля за една кола. Разбира се, това не бе каква да е кола, а красив, класически форд „Мустанг“, който Ейдриън наскоро си бе взел. Всъщност той го бе купил, за да ме впечатли, като се преструваше, че не умее да шофира кола с ръчни скорости, за да прекарва повече време с мен, докато го обучавам. Мислех, че колата е невероятна, но все още бях удивена, че си бе създал толкова главоболия, за да бъдем заедно. Достигнахме нужната височина за нашия полет и стюардесата се върна, за да донесе още едно питие на спътника ми.
— Да ви предложа нещо за пиене, госпожице? — попита тя.
— Диетична кола — отвърнах машинално.
— Можеше да я получиш безплатно и във втора класа — цъкна Ейдриън възмутено, след като момичето се отдалечи.
Завъртях очи.
— Нима трябва да прекарам следващите пет часа в постоянен тормоз? Ако е така, ще отида във втора класа и ще дам възможност на някой щастливец да се „издигне“ до моето място.
Ейдриън вдигна ръце в помирителен жест.
— Не, не. Продължавай в същия дух. Аз ще се забавлявам самостоятелно.
Самостоятелното му забавление се оказа решаването на кръстословица в едно от списанията, които раздаваха в самолета. А аз извадих книгата на госпожа Теруилиджър и се опитах да чета, но ми беше трудно да се съсредоточа в съседство до Ейдриън. Продължих да му хвърлям крадешком погледи с периферно зрение — отчасти, за да проверя дали гледа към мен, и отчасти, само за да се любувам на вида му. Той си беше същият Ейдриън, както винаги, изглеждащ вбесяващо добре с тъмнокестенявата си коса в елегантен безпорядък и изваяно лице. Бях се зарекла, че няма да говоря с него, но забелязах, че от известно време не бе написал нищо и само потропваше шумно с химикалката по таблата. Не можах да се сдържа.
— Какво те затрудни? — попитах.
— Изобретателят на памукочистачната машина, с пет букви.
— Уитни — отвърнах.
Той се наведе над листа и написа прилежно буквите.
— Най-твърдият естествен минерал по скалата на Моос, със седем букви.
— Диамант.
Пет думи по-късно най-после осъзнах какво се случва.
— Хей — заявих му, — няма да правя това.
Ейдриън вдигна глава и ме изгледа с невинен, ангелски поглед.
— Да правиш какво?
— Знаеш какво. Ти ме подлъга. Знаеш, че не мога да устоя…
— … на мен? — подсказа той услужливо.
Посочих списанието.
— На подобни незначителни, но приятни забавления. — Отместих се колкото може по-далеч от него и разтворих книгата си с подчертана показност. — Чака ме работа.
Усетих, че наднича над рамото ми и се опитах да не обръщам внимание на начина, по който ми действаше близостта му.
— Изглежда Джаки продължава да те кара да работиш усилено в класа й. — Ейдриън се бе запознал наскоро с госпожа Теруилиджър и незнайно как, я очарова дотолкова, че тя му бе позволила да я нарича на малко име.
— Това по-скоро е извънкласно занимание — обясних му.
— Наистина ли? Бях останал с впечатлението, че си твърдо против да се занимаваш с тези неща, освен в краен случай.
Затворих възмутено книгата.
— И още съм! Но тогава тя каза… — преглътнах напиращите думи, като си напомних, че не бива да се забърквам с Ейдриън повече, отколкото се налагаше. Беше прекалено лесно да се плъзна отново в руслото на старото, познато държание с него. Струваше ми се съвсем правилно и естествено, когато — съвсем очевидно — беше напълно погрешно.