Не беше заради рисувания от Сьора Гран Жат. Поне не беше съвсем. Не беше и заради следобедния час. Лу Макбрайд изпитваше такова чувство — като пред картина — като че ли не можеше да се случи нищо лошо. Притихналият парк. Ясният и задрямал ден. Неоновосиньото езеро, къдрено от лекия вятър.
Тичаше през парка край брега на Цюрихзее — започваше от оживения „Белвюплац“ и продължаваше към предградията. Вече беше изминал около пет километра и сега се връщаше — тичаше, като избираше шарените сенки, напомнящи платно на Сьора.
Но картината на поантилиста беше населена с благопристойно изглеждащи мъже с цилиндри, кротки дечица и жени в широки рокли с турнюри, носещи чадърчета — гледка, уловена в годините преди световните войни, преди комика Зейнфелд, Интернет и „етническото прочистване“. Сега хората бяха други, както и неделните следобеди (дори, или тъкмо тогава, когато бяха все същите).
Например момичетата, които срещаше — половината бяха с мобифони, с ролери или и с двете. Имаха халки и звездички на носовете, дяволити очи и хвърчаха с хихикане покрай момчета с футболни топки, дремещи гастарбайтери и безгрижни любовници, излежаващи се на тревата. От Алпите се спускаше свеж въздух. Слънчев, мек и прохладен. Нежният му полъх носеше понякога и мирис на марихуана.
Той обичаше Цюрих. Престоят тук му даваше възможност да упражнява немския. Това беше първият му чужд език — избра го още в гимназията, защото излизаше с една ученичка, дошла по обмен от Германия. По-късно научи испански, малко френски и дори известно време учи креолски, но немският му беше първи — заради Ингрид. Усмихна се при тази мисъл: Ингрид с поразителното тяло. Край него премина флотилия платноходки с издути платна и подрънкващи фалове.
Едва ги чу. Беше усилил звука на уокмена си; слушаше Марго Тимънс — изпълняваше старата песен на Лу Рийд за някоя си „… Джейн… Сладка Джейн…“
Музиката, книгите и джогингът бяха тайният никотин на Макбрайд и без тях той се чувстваше нещастен и неспокоен. Това беше и причината да няма собствена яхта (не би могъл да си позволи), нещо, което той отдавна искаше. Апартаментът му в Сан Франциско беше доказателство за маниите му. Там, близо до прозорците, където се намираше стереоуредбата и огромният диван, подобно на долмени се издигаха купчини книги и опаковки на компактдискове: блусове, морнас1, Де Лило и опера. Хаитянска конпа, рок и спиричуъли. Чатуин върху Патагония, Огбърн над Шекспир. Имаше и десетина книги за шах, които Макбрайд по-скоро четеше, отколкото използваше като указания при игри (с изключение на Хаити, където двамата с Пиер Дребния понякога с часове седяха приведени над овехтялата шахматна дъска с чаши ром в ръка).
Сети се за това и почувства липсата им — мястото, шахът, приятелите…
Погледна часовника си, без да спира, и като видя колко е часът, ускори темпото. Имаше още час и двайсет минути до срещата в Института, а той не обичаше да закъснява. (Всъщност закъсненията го влудяваха.)
Институтът за глобални изследвания беше разположен в района на Кюснахт, на двайсетина минути от хотела на Макбрайд — малък, но почтен „мозъчен резервоар“, основан със стари пари, дошли от дарители от двете страни на Атлантика. Като и повечето подобни фондации, създадени след края на Втората световна война, Институтът беше посветен на идеята — неясната и изплъзваща се идея — за световен мир. Напоследък там се провеждаха конференции и всяка година се даваха стипендии на шепа блестящи младежи, чиито изследователски интереси съвпадаха с тези на Фондацията.
Те включваха понякога съвсем различни теми като „Образуване на парламентарни формации в Централна Африка“, „Ислямът и Интернет“, „Ликвидирането на горите в Непал“, както и изследването на самия Макбрайд — посветено на лечебните въздействия на анимистките религии. След като студената война бе отминала, директорите на фондацията бяха стигнали до общото мнение, че бъдещите конфликти ще бъдат, в повечето случаи, „ниско интензивни“ схватки, подхранвани от етнически и религиозни различия.
вернуться
1
Традиционна музика от остров Зелени нос. — Б.пр.
