Южен кръст [bg]

И така лека-полека животът в това спокойно място си течал безпроблемно до 1861, когато Вирджиния решила да се отдели от Съюза, а той не я подкрепил. Ричмънд не се справил добре в Гражданската война. След нея бившата столица на Конфедерацията кретала, както може, без роби и без мръсни пари. Останала сравнително предана на загубената си кауза, тя продължавала да развява бойното си знаме — Южния кръст, а жителите на Ричмънд навлезли в новото столетие и оцелели от следващите ужасни войни просто защото не били тяхна грижа — водели се някъде другаде.

Към края на двайсети век нещата в столицата съвсем се бяха влошили. Градът беше на второ място в страната по брой на убийствата. Туризмът западна. Децата започнаха да носят огнестрелно оръжие и ножове в училище и да се нараняват едно друго в училищните автобуси. В центъра не останаха нито жилищни домове, нито магазини — всички се преместиха в предградията и близките окръзи. Постъпленията от данъци съвсем намаляха. Управниците на града и членовете на градския съвет постоянно се караха. Дори величествената старинна резиденция на губернатора плачеше за нова водопроводна и електрическа система.

Общинските съветници продължаваха да удрят с юмруци по бюрата си и да се обиждат един друг, вместо да решават проблемите на града. Председателят на Комисията по транспорта излизаше да държи реч, носейки скрит пистолет. Крадливите цигани прекратиха странстванията си и започнаха да се заселват тук. Ричмънд стана нов дом и за пласьорите на наркотици, пътуващи по магистрала I-95.

Сега беше моментът да се появи една жена и да въдвори ред. Макар че никой не забеляза, когато градът назначи за пръв път в историята си жена за началник на полицейското управление. Тази понеделнишка сутрин жената бе навън и разхождаше кучето си. Нарцисите и минзухарите бяха разцъфнали, първите слънчеви лъчи тъкмо се плъзваха по хоризонта, времето бе нетипично топло за сезона. Птиците пееха в клоните на напъпилите дървета и началничката на полицейското управление, Джуди Хамър, се чувстваше в необичайно добро настроение и дори временно спокойна.

— Браво, Попай! — насърчи тя своя бостънски териер.

Това не бе особено ласкаво име за куче с огромни изпъкнали и ококорени очи.1 Но когато от Дружеството за защита на правата на животните бяха показали малкото кученце по телевизията и Хамър се бе обадила по телефона с желание да го осинови, то бе получило името Попай и не отговаряше на никакво друго.

Хамър и Попай се придвижваха доста бързо из възстановения неотдавна квартал „Чърч Хил“, съвсем близо до мястото, където първоначално бе възникнало селището и където първите английски заселници бяха забили кръста си. И кучето, и собственичката му отминаха бързо загубилите своя блясък резиденции с техните железни огради и веранди, скосени покриви и фалшиви мансарди, кулички, каменни трегери, дърворезби, цветни стъкла, веранди с ръчно изработени орнаменти, прозорци с фонтони, повдигнати по английски образец живописни мазета и дебели комини.