Четири точки [bg]

Първа глава

— Джулиет. Джулиет.

Устата на Джейс се притисна в моята, заглушавайки тихите ми ридания и стонове. Целувайки ме сякаш искаше да ме погълне.

Начинът, по който повтаряше името ми… истинското ми име…

Част от мен искаше да му се отдаде напълно, да се разтопи в ръцете му и да остане там завинаги, но другата част от мен, която крещеше в главата ми, искаше да знае как беше разбрал? Как, по дяволите, бе открил коя бях всъщност?

Образът на Дорнан се появи в съзнанието ми и аз потръпнах моментално. Беше в кома, затова за момента бях в безопасност. Но трябваше да разбера как Джейс бе открил тайната ми и дали някой друг в клуба също знаеше.

Трябваше да знам дали ще се наложи да се махна, преди някой друг да ме е накарал да изчезна… завинаги.

Грубите пръсти на Джейс се плъзнаха по ключицата ми, докато устните му продължаваха да се притискат в моите, жадни и нежни. Плачех, и той плачеше, и сякаш всичките ми мечти и кошмари се бяха сбъднали в един объркан, красив момент.

Бях въодушевена. Бях опустошена. Но най-вече бях изплашена.

С треперещи ръце успях да го избутам назад, така че да се гледаме очи в очи. Все още плачех, а неговите очи също бяха навлажнени. Седях на бетона, а краката ми бяха изпънати напред пред мен. Джейс приклекна и ме възседна.

И тогава я видях — първата искра гняв да проблясва на лицето му. Видях я как се слива с облекчението му сигурно още преди той да беше разбрал, че е там. Устата му потръпна, устните му бяха все още влажни от моите, а усмивката му изчезна бавно, докато продължавахме да се взираме един в друг.

Знаех, че ще се появи. Бях я очаквала, но да я видя на лицето му в действителност ме правеше изключително тъжна.

Той се изправи и протегна ръка към мен. Поех я, а краката ми запулсираха от болка, когато ме издърпа нагоре. Виеше ми се свят, а ушите ми бучаха от експлозията в къщата на дядо му. Отстъпих назад, пуснах ръката му и се облегнах на багажника на колата му.

— Защо не ми каза? — изръмжа през стиснати зъби.

Откъснах поглед от него и се загледах към улицата отвъд разпадащите се стени на паркинга на болницата.

— Джулс? — сопна се той.

Погледнах го отново и присвих рамене.

— Защото щеше да ме накараш да спра. А аз не мога да спра, докато не приключа.

— Можеш да умреш — каза и стисна ръцете си в юмруци. — И двамата можем. По дяволите, вече мислех, че си мъртва. А ти си тук и предизвикваш съдбата за втори път?

Стисна упорито челюст.

— Твърде е късно да мислиш за подобни неща.

Той пристъпи напред, а пръстите му се увиха около китката ми.

— Трябва да тръгваме — изрече. — Трябва да се махнем оттук, преди някой от клуба да е разбрал какво, по дяволите, си направила.

Дръпна ме за ръката, но аз не помръднах и тогава нещата започнаха да стават наистина страшни.

— Не — заявих.

— Какво?

— Искам да го видя — казах, отблъсквайки ръката му.

Той изрева от раздразнение и превзе личното ми пространство изцяло, когато се притисна към мен и отново ме прикова към колата. Не би трябвало да се уплаша, защото очаквах точно това. Заслужавах точно това — гневът му, яростта му — затова не трябваше да се плаша, но по някаква необяснима причина се страхувах.