Стари шкипер Вицлипуцли.
Ти, приятелю, не чу ли?
Погледни, към теб се носят
стадо печени акули.
Антон мълчаливо дръпна лодката.
— Ей, ей! — развика се Пашка и се хвана за борда.
— Защо печени? — попита Анка.
— Не зная — отвърна Пашка. Всички се измъкнаха от лодката. — Но нали е хубаво? Стадо печени акули.
Те започнаха да изтеглят лодката на брега. Краката им затъваха във влажния пясък, целият покрит с изсъхнали борови иглички и шишарки. Лодката беше тежка и хлъзгава, но те я измъкнаха до самата кърма и спряха задъхани.
— Крака си премазах — каза Пашка и взе да си оправя червената превръзка на главата. Той внимаваше възелът на превръзката да бъде точно над дясното ухо, както у дългоносите ирукански пирати. — Животът пет пари не струва, хей! — заяви той.
Анка съсредоточено си смучеше пръста.
— Убоде ли се? — попита Антон.
— Не. Одрасках се. Някой от вас е с такива нокти…
— Я покажи!
Тя го показа.
— Да — каза Антон. — Травма. Е, какво ще правим?
— На ра-а-мо и покрай брега — предложи Пашка.
— Защо тогава трябваше да слизаме от лодката? — каза Антон.
— На лодка и баба знае — обясни Пашка. — А по брега: първо, има тръстики, второ — урви, трето — вирове. С шарани. И сомове има.
— Стада печени сомове — каза Антон.
— А ти къпал ли си се във вир?
— Къпал съм се, разбира се.
— Не съм виждал. Не ми се е случвало да видя.
— Ти много неща не си виждал.
Анка се обърна с гръб към тях, вдигна арбалета и стреля в един бор на двайсетина крачки. Посипа се кора.
— Отлично — каза Пашка и веднага стреля с карабината. Той се целеше в Анкината стрела, но не улучи. — Не спрях дишането — оправда се той.
— А ако го беше спрял? — попита Антон. Той гледаше Анка.
Анка със силно движение опъна ръчката на тетивата. Мускулите й бяха отлични. Антон с удоволствие видя как под мургавата кожа се търкулна като твърда топка бицепсът.
Анка много внимателно се прицели и стреля още веднъж. Втората стрела шумно се заби в дънера малко по-ниско от първата.
— Не бива така — каза Анка, отпускайки арбалета си.
— Защо? — попита Антон.
— Защото разваляме дърветата. Вчера един хлапак стреля с лък в едно дърво и аз го накарах да извади стрелата със зъби.
— Пашка — каза Антон. — Я изтичай, ти имаш хубави зъби.
— Единият ми зъб има дупка — отвърна Пашка.
— Добре — каза Анка. — Хайде нещо да правим.
— Не ми се катери по урвите — каза Антон.
— И на мене. Да вървим направо.
— Къде? — попита Пашка.
— Където ни видят очите.
— Е? — каза Антон.
— Значи в сайвата — каза Пашка. — Тошка, да идем на Забравеното шосе. Помниш ли го?
