Поет на екзотиката и мечтата
- Автор: Ламбовски Бойко
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Поет на екзотиката и мечтата». Краткое содержание книги:
Бойко Ламбовски
Поет на екзотиката и мечтата
Николай Гумильов (1886–1921) е дал най-трагичното доказателство за съвпадение между мъжество на поезия и живот. В това отношение той е от благополучните поети. Имам предвид благополучието на смъртта в свят, който у поетите цени най-вече жертвата. Така Гумильов се нарежда до имена като Байрон, Петьофи, Лорка, Ботев, Вапцаров…
Казали на един прочут тореадор: „За да станеш наистина велик, трябва да умреш на арената!“ „Старая се!“ — отвърнал той.
Животът на Гумильов създава впечатление за надменна бравада пред лицето на смъртта. Ненапразно един от любимите му герои е конквистадорът. (Дори първата му книга се нарича така — „Пътят на конквистадорите“ — 1905 г.) Гумильов не е очаквал смирено съдбата си, а подобно някакъв анахроничен конквистадор е странствувал без почивка из екзотичното си въображение (както правят много романтични натури) и из реалния, налуден свят на съвремието си (както малцина се осмеляват).
Роден в Кронщат, в семейството на корабен лекар, през краткия си живот Николай Степанович успява да посети Кавказ, Франция, Египет, Судан, Абисиния, Италия, да се включи доброволно в Първата световна война, където набързо получава два Георгиевски ордена за храбростта си. Според свидетелствата на съвременниците си Гумильов се е стремял да бъде навсякъде, където е опасно. В разговор с Георги Иванов той му съобщава:
— На война е същото… Страшно и скучно. Като тръгваш в конна атака, викат: „Сниши се!“ Аз не се снишавах. Но прекрасно съзнавах колко е рисковано.
Гумильов е един от „най-неруските“ руски поети, ако за еманация на руския поетичен гений на XX век приемем например Есенин. Почти пълното отсъствие на гражданска патетика, както и на пейзажно-фолклорни мотиви го прави далечен както на некрасовския размах в руската поезия, така и на философско-съзерцателното у Тютчев, Фет, Есенин… Ако по съдба Гумильов попада в редицата на изброените в самото начало имена, ако смъртта му сред разгула на революционния терор го уподобява на Андре Шение (с когото често го сравняват), то по дух поезията му има аналог с Киплинг. Екзотиката на темите, прецизността във формата и мъжествеността в позицията сближават двамата поети и ги правят своего рода съперници не във възпяването или оплакването на света, а в неговото героично опознаване. Както за Киплинг белият колонизатор не е лошият чичо, който експлоатира туземците, така за Гумильов конквистадорът или младият Помпей не са просто грабители и негодни. „Светът е на безстрашните!“ — такъв лайтмотив можем да изведем от подобни внушения. Без жертвоготовното чувство и постоянната мисъл за възмездие обаче тези внушения биха се изродили в цинична проповед и възхвала на всяка сила и култивацията й. Гумильов и неговият герой никога не изменят на най-съществената черта на руския литературен субект — съзнанието за вина и неизбежна разплата за натрупания екзистенциален грях. В почти всички стихотворения се долавя предчувствието за обреченост и изкупление. Нещо повече — с гениална прозорливост поетът пророкува смъртта си: