Мракът ме обгръща плътен и студен като наточено острие. Врязва се в мене. Прониква в дробовете ми. Изпълва ме. Притиска ме като плътна стена. Обездвижва цялото ми тяло. Превръща ме в ледена висулка, и аз вися над пропаст — бездънен кладенец от самота — без форми, без цветове, без дъно — вечност, готова всеки миг да ме погълне да ме унищожи, да ме превърне в част от себе си да ме зазида в стените си от болка; поредната вкаменена маска, в този безкраен тунел в нищото. Още един човешки живот, застинал в кехлибарения капан на смъртта, защото това е смъртта, това е адът на душата. А безкрайността му е най голямото и наказание.
Взирам се в себе си.
Една единствена звезда самотно проблясва някъде високо над мене в стесняващото се гърло на бездънния кладенец. Чувствам се като животно попаднало в капан — отчаян и обречен. Опитвам се да се измъкна от него, да се извъртя, да го подлъжа, да се освободя, но само се уплитам още повече в гъстия като катран мрак, а движенията ми стават все по-забавени и по-забавени докато накрая не мога да помръдна нито една част от тялото си.
Минава цяла вечност.
… ако имаш само един въпрос…?
Внезапно остра болка прорязва тила ми и изкрещявам. Писъкът се блъсва в стените от вкаменени маски на ужас, завихря се и се насочва нагоре повторен хиляди пъти от мъртвите лица уловени в агонията на осъзнатата безкрайност, и това вече не е моят писък, а писъкът на всички осъдени души, всички загубени в мрака, писък по студен от леда, писък-острие насочено към невъзможно високото небе, което е отвърнало лице от тях, писък толкова отчаян, че убиващ сам по себе си, унищожаващ, обезличаващ, последен; изстрелва се нагоре извисява се и накрая се блъсва в стъкленото небе, връща се в лицето ми и продължава да отеква вътре в мен.
Докоснат от Вечността!
Отражение.
Внезапно вкаменените лица около мен започват да се гърчат в гротескни гримаси. Трябва ми известно време за да осъзная, че те се смеят. Страшно е да гледаш как тези измъчени, изстрадали лица се разцепват болезнено от някакъв безумен смях, смях без глас — движение, което прелива в агония; без да осъзнават, че го правят, подобно маска на кукла движена от пръстите на обезумял кукловод. Те се смеят, а чертите им се размиват и сливат докато в един момент не осъзнавам, че от всякъде съм заобиколен от своето собствено лице, което се гърчи в абсурдни гримаси, изкривено почти до неузнаваемост, разтеглено, уродливо, отчаяно, смеещо се по нечия чужда воля, смеещо се на самия мен, притискащо ме от всички страни, заливащо ме подобно вълна от божествена лудост.
