— Каква смешна птица! — извика Раки, сякаш за да заглуши южния вятър. Но гласът му се превърна в неразбираемо и протяжно „а-а-а…“
Отпред, ниско над земята, гонена от бясната стихия, с големи подскоци се придвижваше малка космата топчица. Беше птица, много странна птица. Вместо пера имаше дълги твърди косми. Космата птица?! Изведнъж птицата изгуби равновесие, превъртя се във въздуха като ударена и падна в драките.
Раки забеляза мястото и започна да пълзи натам. Вятърът бясно го блъскаше в гърба. Усещаше странно пулсиране в гърбицата си. Като възпален цирей, който всеки миг ще се спука и ще го облее в гной.
Шиповете на мъховете се забиваха дълбоко в тялото му и го деряха до кръв.
— Не е смешна… — прошепна Раки, сякаш за да се оправдае.
Птицата беше мъртва. Опръсканите с кръв шипове се бяха впили в тялото й. Той внимателно освободи птицата — тя нямаше крила. Вместо тях отстрани на тялото си носеше две малки чуканчета. Такива бяха всички птици в Полето на Гърбавите — птици без крила. Затова пък имаха мускулести крака с големи закривени нокти — с тях се закрепваха към земята, за да не бъдат отнесени от вятъра.
— И въпреки това е смешна — си каза Раки и хвърли малката топчица нагоре. Вятърът я подхвана и я издигна високо. Проследи я с поглед докато се стопи в сивото небе. Птицата сега наистина летеше, но беше мъртва.
— И аз съм смешен — и погледна към големите оловни котки, вързани за ръцете и краката му. Ако ги нямаше, щеше да се превърне в смешна играчка на вятъра. Лазеше по корем като животно, вместо да върви на два крака, но затова пък беше жив.
Раки се огледа. Обширна равнина, покрита с ниски, сливащи се със земята растения. Тук всичко се бе приспособило към постоянно духащите свирепи ветрове. Единствено непоклатими сред Полето на Гърбавите стояха високите бетонни кули на ветродвигателите. Огромните им перки винаги се обръщаха към преобладаващия вятър.
Вятърът от юг утихна. Раки вдигна глава и отново огледа околността. Нищо не се бе променило: растенията — ниски, птиците — космати, само ветродвигателите имаха крила. Нищо не се е променило… Задави го остър, истеричен смях — надсмиваше се над всичко заобикалящо го.
Импулсивно откачи каишката на едната котка. Подхваната от вятъра, освободената му дясна ръка увисна във въздуха. Освободи и лявата си ръка. Брулено от вятъра, тялото му се изпъна като струна.
Години, мъчително изминали години бе искал да полети. Оставаше му да освободи и котките на краката си. Не знаеше накъде ще го отнесе вятърът. Можеше да свърши като онази птица, набучен върху бодлите на някой дървесен мъх. Или щеше да стигне места, които никой досега не е виждал. Но първата възможност — смъртта — му се струваше по-реална…
Заслужава си да опита. Тъкмо се готеше да развърже краката си, чу едно провлачено от вятъра „Къде си мислиш, че отиваш?“. Изненадан Раки извърна глава. Беше баща му. И този път полетът за Никъделандия се отлагаше…
Раки отвори очи. Намираше се в санитарния сектор на Ветродвигател А00325. Цялото му тяло бе омотано в бинтове като мумия. През превръзките бяха избили петна кръв, рани от шиповете на дървесните мъхове. Някаква сладникава болка бе обляла цялото му тяло. Раки се размърда. Огледа стаята и срещна погледа на баща си — стария баща с голямата тъжна гърбица отзад. Сега очите му бяха благи и изпълнени със съчувствие.
