Напусто в тихите шумаци
се вслушвам вила да запей,
не чакам в тъмните гъстаци
русалка да се забелей…
При сѐ това министерската криза траеше още… Внезапно видях, че тук не беше съвсем пусто и безлюдно. Между клонака се провираха две — русалки не, а две жени в черно, една възрастна, другата по-малко възрастна и хубавка. Присъствието на тия посетителки наруши пълната усамотеност на тоя чаровен кът, без да му отнеме прелестта. Напротив… Двете госпожи минаха под няколко дървета, търсейки по-добро място или по-добра сянка, за да седнат. Аз се зачервих от мисълта, че за една минута бях помислил, че аз един съм, който обичам природата и ценя сладостта на мечтанията под сенките курубагларски. Не, имало и други мечтателки.
После ми дойде на ума, че може би аз седях във владението на тия госпожи, защото те погледваха с недоумение или стеснение към неканения гост. Тъй трябваше да бъде. Веднага се зачуха гласове и смехове зад шумака и един рояк деца и жени се показаха с връзки и със стъкла в ръцете, пресрещнати от мечтателките. Разбрах, че веселата дружина идеше да направи тука един полски пир — в разгара на министерската криза. Аз вече ставах излишен. Станах и си тръгнах нататък.
* * *
Гласовете се не чуваха вече под ореха, дето пак седнах. Аз се предадох изново на сладостната лен и тихи блянове сред зелената самотия на гората. Няколко птици цвъртяха близко някъде. През клоновете небето се синееше: разкъсани сребристи облачета се лутаха из ширините му, замрежвайки понякога слънчевото търкало̀, за да светне веднага още по-радостно и победоносно през клоните. Боже, колко е добро. Но през шумака туптенето на тъпани и пищенето на зурна екнаха недалеко и размътиха тишината. Трябва да бъде някаква сватба, циганска сватба в курубагларската махала Перловец, която е отсам реката. И тая музика ми науми детинството. С каква радост съм я слушал в нашето село! Как много говори на душата ми тая дивашка музика! Тогава… Уви, тогава не само тя беше пълна с прелест… всичко, всичко беше радостно… Времето минаваше неусетно, бързо. Слънцето наваляше към Люлин планина: сенките ставаха по-дълги и прохладата по-чувствителна. Аз се изместих на слънце и то ме заля със сладострастен топлик. Един океан от лъчи падаше от небето. Лъчи топли, нежни, гальовни като прегръдки… Хубав е тоя пусти Курубаглар! Но защо това чепато, грубо, варварско име, което опозорява тая местност, жилище на нежни дриади?… За по-голяма жалост неговата идиличност всеки ден се нащърбява. Прозата отвред прави юрюши въз него: ралото унищожава зелените му ливади, казармите и арсеналът му откъсват всяка година късове от разкошните поли; уродливи къщички и дрипави бараки фърлят пошлата си нота в неговата красота; пороите изриват дълбоко плещите му. Напущат го русалките на поета, песните на славея, звукът на цалувките и поезията… И тъпанът тупаше — посред самата министерска криза.
