II
Това беше не отскоро. То беше през есента 1393 година.
Ужасна година за България!
Столицата й Търново беше превзета от Челеби Сюлейман едва пред три месеца, на 17 юли.
Турските завоевателни орди, преминали при Орхана Дарданелите, бяха вече опустошили и подчинили Тракия, Македония. На 1364 г. Лала Шахин, пълководецът му, бе превзел Стара Загора и после Пловдив. София бе паднала на 1382; повечето градове на Северна България един по друг след това се подчиниха на турците, като Варна, Силистра, Никопол; остаяше само Велико Търново, но след три месеци обсада и то падна, обляно в кръв след един жесток юруш на Челеби Сюлеймана въз крепостта.
Последният български цар Иван Шишман бе убит или умрял някъде в плен, в една пловдивска тъмница, казват някои историци.
България, като свободна държава, загина печално и глухо, без да даде сериозен отпор — тя нема едно Косово, за да умре, увенчана с трагическия ореол на героизма.
Безконечни вътрешни крамоли, безсмислени свади и войни със съседите бяха я изнемощили; продажността и упадъка на болярството, тлетворното влияние на отрицателното учение на богомилството, вечните тревоги, смутове и ненужни борби с византийците бяха убили всяка енергия у безволния народ и той покорно прие съдбата си, изгубил вяра във всичко.
България беше загинала.
III
Старецът, когото караха конните турски войници, беше Търновският последен патриарх Евтимий.
Безстрашния пастир в бедите опасни,
в добри дни и лоши народу другар,
Евтимий, на Търново в дните ужасни
последний бранител и последний цар.
Евтимия откарваха на заточение. При Шипка, която тогава не съществуваше, той бе разделен от другарите си състрадалци, търновски първенци и боляри, пощадени от турския меч и откарани на изток за Азия, и сега сам продължаваше трудното си шествие към заточение, далеко от Търново, което бе оставил в развалини.
Призракът на пожарите на Трапезица и Царевец, които изпепеляваха църкви и палати, още светеше, пламтещ и зловещ, пред очите му.
И той сега, като се подпираше тежко на патерицата, от Търново и до гроб вече негова вярна и единствена другарка, той мислеше за оставеното паство, за загиналата столица, за опожарената патриаршеска черква „Възнесение“, която тъй славно и гордо стърчеше на чуката на Царевец, дето бе отслужил и недовършил последнята литургия, извикан от последнята борба на съдбоносния ден.
После му минуваше през ума живата раздяла с търновския народ на Дълга лъка, после под Стара планина с болярите, раздирателните вопли и плачове на мало и голямо при изпращането му, сълзите на болярите, виковете им, думите им жални — прощални — и сълзи се порониха по изсъхналите му бледни бузи и се смесиха с калта по шията му.
Но турците му казаха студено:
— Е, защо плачеш като жена, старче? Невеста ли остави, деца ли остави в Търново? Калугерите нямат челяд. Е, защо плачеш?
— Оставих народа, синко — отговори патриархът, разбрал повече от изражението на лицата им какво му говорят, защото не знаеше езика им.
Те го не разбраха.
