За да се познаем
- Автор: Колева Даниела
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «За да се познаем». Краткое содержание книги:
Даниела Колева
За да се познаем
На излизане от паспортната служба с подновения си задграничен паспорт, се питах колко носталгия трябваше да носи сърцето ми, за да си дойда и без да е наложително.
Все пак очаквах да видя родината, а намерих порутена, омърлушена и неприветлива държавица, към която разбрах, че се числя само по рождение и документи. До полета ми оставаха преброени часове и с облекчение забелязах, че сега си тръгвам без заблуда, че корените ме притеглят обратно.
Дочух, че някой зад гърба ми хлипа, като се опитва да напусне сградата преди мен. Обърнах се — дребна женска фигура, наведена глава, която прикриваше лицето. Жената ме изпревари и изхвърча от сградата.
Загледах се. Нещо познато ... и тази клатушкаща походка ... Ами, да! Тръгнах подире й. Това беше Дима. Тя бързаше, а аз подтичвах след нея:
— Диме, Диме — извиках, тя ме чу и спря.
Приближих. Тя бършеше очи и примигваше неразбиращо:
— Госпожо, не ви познавам ... а знаете името ми?
Подадох й ръка:
— Бяхме си определили среща след десет години от завършването, трябваше да носим вестник, за да се познаем, но май и двете не сме отишли.
Тя си спомни, поусмихна се:
— Соня, това ти ли си? Не можах да те ... колко си се променила и ... ама наистина, о Боже, да, имахме среща ... забравила съм.
— Защо плачеш?
Слабата ведрина избяга от лицето й и там охотно се настани болката. Тя пак проплака:
— Уволниха ме. Изхвърлиха ме, като мръсна котка!
Хванах я под ръка:
— Хайде, да влезем отсреща в кафенето, ще ми разкажеш всичко.
Хванах я под ръка и я поведох. В дъното на заведението имаше празна маса. Седнахме. Поръчах някакви питиета. Дима въздъхна и обърса сълзите си. Донесоха поръчката, предложих й да пием за нас.
— Да ... за срещата ... радвам се, въпреки ... какви приятелки бяхме, колко ми помагаше.
Дима беше от малкото хора способни да изразяват благодарност и възхищение от околните с чистосърдечие на дете. Това, което не беше нужно сега да си спомня, беше глупостта и жестокостта на съучениците ни, които я намираха за недодялана. Подритваха я, биеха я, обиждаха я. Имаше една злобарка — Валя, седеше на чина зад нея, и й подвикваше: „Димитрица, трица, трица.“ И двете отраснахме без майки, и може би това ни сближи. Отпратих спомените и я попитах:
— Разкажи ми, какво стана после?
— Ами ти вече беше избягала в Гърция ... Работих на доста места — чистачка, миячка, изкарах курс по машинопис, обявиха конкурс към паспортна, спечелих го ... — замалко й просветна. — И така ... до днес — тя посърна отново — и така до днес, като ми връчиха заповедта за уволнение ... заради една пропусната дата.
— А иначе, как я караш?
— Иначе ... срещнах Румко, той е военен, тъкмо се беше преместил тук, след развода с жена си ... нямали са деца.
„И аз нямам, и едва ли ще ...“
Тя продължаваше историята си:
— Но аз му родих две! — каза го с гордост. — А ти намерили там човека?
Трябваше да отговоря и то с обмислената и шлифована версия:
— Може да се каже, че той ме намери. Казва се Агис, на гръцки означава „светец“.
„А как ме намери? Трябваше ли да й кажа, че прилична работа се намираше за жени над четиридесет. Взимаха ги за слугини, галено наричани «купели» — девойки. Бях твърде млада и мих чинии, от таверна в таверна, докато се преселих трайно в къща с плътно спуснати щори и обикновена крушка на входа ... Чувала бях, че по света са червени ...“
На Дима й беше любопитно:
— И как те намери?
Тя се облакъти на масата, без да се съмнява, че ще чуе романтична история, реших да не я разочаровам:
— На четвъртата година говорех езика много добре и станах барманка.
„Да ... четири години стоях в оная къща заключена. Забраних си да броя колко съм обслужила ... Понякога ни пускаха навън, някои опитаха да бягат ... Връщаха ги и тогава ... беше нечовешко.“
Дима ме гледаше очакващо:
— Той посещаваше заведението редовно и след няколко месеца ми предложи да живеем заедно ... и така стана.
„Само дето една нощ полицията нахлу в бардака и ни арестува — мен, няколко албанки и две рускини. Всичките без паспорти, визи, нелегално пребиваващи в страната. В ареста ни съблякоха голи. Погавриха се...“
— О, как се радвам, че си го срещнала! Какво работи?
Опитах да се усмихна:
— Да ... и аз се радвам. Държавен служител, висш.
„Тогава, при поредния «разпит» се появи Агис Константинос. Избра ме, измъкна ме, уреди ми временно пребиваване, срещу съответните ... услуги.
Трябваше ли да й го казвам, когато й на нея, като на повечето жени й се вярваше в приказката?“
Отклоних разговора:
— А ти? Кажи за децата?
— Ох, какво да ти кажа. Имам си Ицко и Неда, те са прекрасни и много непослушни. Знаеш, нямам си помощ отникъде. Баща ми се пропи съвсем и умря, бях чула, че и твоя си е отишъл... съжалявам.