Който живее на гарата, смята, че влаковете и пътниците минават за негово развлечение;
който пътува с трена — че гарите са направени и заселени за негово удоволствие.
Всичко друго мога да простя в нелепостите на мирозданието,
но това, дето са дадени криле на мухата — никога.
Вечер, като си легна, започвам да мисля за съчиненията си, които някога ще пиша — и заспивам. Заспивам с блажена мисъл: — Все пак ползата от моите съчинения е действителна: с ненаписаните заспивам аз, а с написаните — навярно читателите.
Жената е книга. Може авторът да е знаменит, изданието, корицата, печатът, хартията — прекрасни; все пак необходимо е да я прочетеш, за да я вкусиш.
Жената е книга: когато я четеш, никак не е важно колцина преди тебе са я чели и колцина след тебе ще я четат.
Жената е книга: ти я четеш и трептиш, вълнуваш се, плачеш поради нея, от възторг, от скръб, от радост… А тя, с каквито букви да е нашарена, си остава проста бездушна хартия.
Едно от най-интимните и продължителни удоволствия, които можеш да доставиш на своите приятели и познати, е това да бъдеш винаги беден. Хората страшно обичат да те знаят сиромах. Пази се да не ги разубедиш: това понижава самите тях в собствените им очи — и те мъчно могат да ти го простят.
Животът е наистина едно изпитание. Но в най-простия смисъл: провидението предлага на хората съблазни, за да ги изпита. Повечето хора, то се знае, веднага се улавят на въдицата. Провидението ги потупва по рамото и им казва със задоволство: браво! — и вече се грижи за тяхното благополучие докрай. Ония малцина, които се стремят да останат праведници — провидението тутакси им обръща гръб с думите: — Господа, вам ще се отплатя на онзи свят! Изобщо — провидението бди… над негодниците.
Да се възхищаваш от собствената си жена — това е един от най-сигурните признаци за природна глупост.
Дай на българина власт — и той започва да се разпорежда като в неприятелска държава.
Как се мени светът и човекът към все по-лошо, се вижда, между другото, и от това: В наше време за някого казваха: „Сиромах — и добавяха с твърдост и гордост: — но честен“. Днешните хора казват равнодушно: „Честен — и добавят с презрение: но сиромах“.
За нас, българите, във всички области, има една обща характеристика: муха, която живее със самочувствието на аероплан.
Много малко работи има, които могат да се вършат с жена.
Мъжът изобщо е много тънък дипломат в женските работи; в това отношение никоя жена не може да го измами… освен само собствената.
Когато ми казват: пиши! — винаги ми иде на ум оня пътник, който обичал да пее във влака. Той не искал да знае дали на другите им се ще да слушат. Нито — дали го бива да пее. Той си пее. Да пишеш — и да печатиш — за това се иска не смелост, а нещо много повече: нахалство. Отгде вземат увереността, че другите, които четат, не знаят, не мислят, не чувстват много повече от тях?
Да се възхищаваш от себе си! Това е неоценим човешки атрибут, едничкото качество, което отличава човека от животните… като го прави смешен пред тях, разбира се.
