Ред
- Автор: Цончев Дончо
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ред». Краткое содержание книги:
Дончо Цончев
Ред
Четириетажната къща беше кокетна сред зеленината, а огромните блокове около нея, вместо да я потискат, я правеха още по-интимно приятна. Вишни и круши цъфтяха в дворчето край тази къща, виеха се дебели лозници и дългите им разклонения опасваха всички балкони. Имаше даже ягоди и малини, тесни, но пищни лехи с рози и лалета — окото на минувача по улица „Язовирска“ с удоволствие се задържаше тук. Боядисан приятно кафяво, даже гаражът не дразнеше с нищо — собственост на полковника от първи етаж. Само в началото — още по времето на строежа му — съкооператорите се бяха намръщили и даже шлосерът Коко, от четвърти етаж, бе заявил безцеремонно:
— Това, другари, е незаконно.
— Кое? — беше попитал полковникът от строителни войски настървен.
— Строежът на твоя гараж.
— Аз имам разрешително, бе! Нали ви казах изрично!
— Разрешително може да имаш и за строеж на завод, но работата не се урежда с това — бе казал Коко спокойно. — Ние сме осем души собственици на къщата и притежаваме еднакви идеални части от мястото с нея. То не стига за осем такива гаража, това е.
Полковникът викаше силно и обясняваше, че имало още място пред къщата, всичко било изчислено най-точно… Коко се смееше и го питаше кой може да си направи гараж върху двата метра между уличната фасада и тротоара, на мястото на лалетата и на розите. Свадата бе люта, но — слава богу — не и безкрайна. Коко махна с ръка, другите си мълчаха и полковникът дигна гаража.
Тъй всичко около хубавата четириетажна къща на улица „Язовирска“ беше наред и щеше да продължава спокойно, ако един прекрасен ден не се бе появил и гаражът на Коко.
Но той се появи. На всичкото отгоре — внезапно. Сутринта го нямаше никакъв — следобед Коко го боядисваше.
Той дълго, отдавна бе мислил за всички подробности и сега действуваше без никакво колебание. Знаеше предварително мястото му. Знаеше наизуст сценария по прекарването, монтажа — беше набавил приятната кафява боя и ето сега, придавайки му хубавия външен вид, си свиркаше.
Касаеше се за един голям сандък всъщност — амбалаж от огромни машинни детайли. Шлосерът бе дебнал това нещо години и най-сетне успя. За нула време монтира на четирите ъгъла на сандъка по една скоба, вкара вътре две оси с отдавна приготвени колела и една „Татра“ просто го докара, както се кара кое да е ремарке. Осите Коко не демонтира — малките колела тъкмо държаха дъсчения под над пръстта, да не гние. Влизането на прочутия му „Трабант“ не беше проблем — Коко скова дъсчена рампа, да избегне стъпалото.
Свиркаше шлосерът и боядисваше портативния си гараж — тъй го завари полковникът.
— Какво е това бе, комшу? — попита той, след като три пъти се беше покашлял.
— Мислех, че толкова поне разбираш — засмя се Коко. — Не виждаш ли?
— Абе, аз виждам, ама… Полковникът млъкна.
— Какво „ама“? — Коко остави четката, да си запали цигара. — Какво викаш „ама“? — повтори той и се усмихна.
— Да не кажеш, че е гараж, това нещо? — рече полковникът.
— Точно такова е, драги. И ми е екстра, ще знаеш.
— Глупости. Щуротии.
— За тебе може да са глупости, за мене си е гараж и половина.
Шлосерът взе отново четката и в прекрасно настроение продължи своята работа.
Мърморейки, полковникът се прибра.
След една седмица, който и да погледнеше в двора, виждаше двата гаража-близнаци. Коко добави на своя сандък стряха — досущ като стряхата на полковника. Постави на вратата брава с ключалка — досущ като бравата и ключалката на полковника. Съседите му се възхищаваха искрено и го хвалеха — всичко вървеше чудесно.
Но на десетия ден жената на полковника заяви гневно и високо, че Коко непрекъснато вкарвал и изкарвал своя скапан „Трабант“ в гаража си и от тази адска воня не можела да си отвори прозореца; да не говорим за това двутактово, супердосадно пърпорене.
— Няма да я бъде тая, драги — на другия ден каза полковникът.
Коко нещо поправяше по „Трабанта“ си.
— Чуваш ли, на тебе говоря!
— А? — кротко се обърна шлосерът.
— Да махаш този сандък от двора! Тук не е склад за отпадъци!
— Моля, моля. Не ми обиждай гаража.
— Гараж… Тараби. Глупости!
— Абе, тебе какво те засяга моят гараж? Нали смяташе, че място има за осем? Ти имаш гараж и аз имам гараж. Какво … ми говориш въобще?
— Нямаш разрешително, това ти говоря! Сега ясно ли ти е, че трябва да махнеш тази барака?
Коко се загледа в ръцете си и започна внимателно и бавно да ги изтрива с конците. Той нямаше, разбира се, разрешително — нямаше и какво да каже сега. Освен това и не знаеше трябва ли разрешително за този „строеж“ или не трябва.