Редене на тухли

Няколко стиха на Джон Ъпдайк (силният прозаик), които го бяха уцелили в „дванайсетицата“ на сърцето. Но всеки човек (включително най-малограмотният селянин) има „двапайсетица“ в сърцето си, значи има какво и него да уцели.

Всичко беше наред. Той продължи да изпипва своя строеж (внук и син на зидари) и нищо особено нямаше да се случи, ако не беше се появил бай Петър.

Той дойде от съседното село да види огнището.

— Добър ден, майсторе!

— Добър ден.

— Море… дойдох да видим огнището. Оно на времето имахме, ама го съборийме. Сега синовете па сакат да правим.

— Не е лошо.

Човекът се огледа с нескрит интерес, пипна белите тухли на двата пиластъра и се наведе да погледне нагоре в комина.

— Тегли, а?

Иван Делчев сви рамене и се усмихна с удоволствие.

— Они те таково сакат. Идвали да го гледат, та ме пратиа и мене. Ти… колко го пазари?

— Кое?

— Огнището. Колко взема от чорбаджията?

Иван Делчев скри още една усмивка и се почеса. Каза набързо, наслука.

— Двеста и петдесет.

Бай Петър огледа работата още веднъж, каза „хм“1 и за своя чест въздъхна:

— Не са много. Че ти ги дам.

— Той ми е близък приятел — каза Иван Делчев.

— Чорбаджията ли?

— Аха.

— Приказваа, че бил журналист. — Да. Има такова нещо.

— Един ми иска четиристотин. Ама не му аресах работата. Е?

— Какво?

— Пазарийме ли се? — човекът протегна ръка.

Секундата, в която Иван Делчев се колебаеше, мина и той също протегна ръка. Десетина надници са. Никак не обра човека. Защо да не си спомни онези студентски години, в които всъщност мистрията и теслата го издържаха да завърши?

Уточниха деня, материалите и в края на седмицата каминджията започна работа у бай Петър. Бавно и с мерак. Майсторската, с подсвиркване. Баба Петровица му готвеше страхотни постни чорбици. Опече му баница, пиле. Синовете (зачервени собственици на „москвичи“ и дебели невести) гледаха работата отгоре и със стремежа да изглеждат пренебрежително делови.

Накрая, на първия огън (бай Петър току-що беше наброил парите в ръката му), поляха делото с джанковица, вечеряха изобилно и приказваха дълго.

— Сакат камина, сакат коли, сакат море и чужбина — каза старецът; след като синовете му се оттеглиха. — А отдека?

Иван Делчев разбиращо махна с ръка.

— Не стигат — въздъхна старецът. — Из ден в ден по-не стигат, те това е. Лани малкио купи дюшеме, двайсет и седем лева връзката. Сега големио купи дюшеме, четиресет и четири лева връзката. Е как, че стигнат?

— Абе то тъй си върви — каза Иван Делчев.

— Зная аз дека оно тъй си върви, ама бая се зъбърза. Те, овците беа дванайсет, сега че продам половината. Кокошките беа шейсет, мислим да изколим половината.

— Защо? Яйцата, млякото, вълната …

— Абе яйцата, млекото и вълната, ама отдека зърно?

— Нали ви дават земя за частно ползване?

— Дават… Два декара. Вземи ги ти, па храни с тех кравата и овците, и утовете, и бибоците…

Поцъкаха е език откровено над още такива проблеми, преядоха и се разделиха.

Цялата година по-късно Иван Делчев си спомняше това с удоволствие. Разказваше на приятели историята с огнището на бай Петър, а с парите от него си купи една хубава мраморна маса — тя отделно и постоянно възстановяваше пред очите му случая. А какъв толкова беше случаят? — мислеше. Труд за труд. Доверие за доверие. Прости и измерими думи, които разменяха с бай Петър — думи, като верига, която може да си виси, осаждена и спокойна, още двеста и четиринайсет години, докато плочите надебеляват от тези, които ги няма.