Там, в селото, в подножието на хълмовете, лятото бе преминало мигновено. Един ден (всички бяхме излезли пред къщи, защото ни се струваше, че настъпва есента) моят син Том каза нещо. „Татко, искам хвърчило“ — каза той. Спомням си съвсем ясно — като че ли това е станало сега — сериозното му лице, обърнато към мен, както винаги, когато имаше да ми каже нещо важно. Погледнах го смаян от това ново желание, той никога не бе се занимавал с хвърчила и изобщо с подобни игри. Казах му това, а той ми отвърна: „Татко, това не е игра.“
Аз и Рита имахме две деца; през топлия сезон идвахме в тази къща, разположена малко извън селото, точно срещу хълмовете, откъдето слизаше вятърът. Освобождавах се от университетската си работа за три-четири месеца и, разбира се, това бяха най-хубавите ни месеци. Аз и жена ми сядахме на сенчестия пруст и гледахме как Кристина и Том играят с нашето куче Амико на поляната пред къщи. Това се повтаряше всяка година, животът ни сякаш бе устроен така — между моята работа долу в града, в Института по физика и почивката в подножието на хълмовете. И продължи така до момента, в който моят син поиска хвърчило.
— Искам хвърчило, татко — повтори Том, като ме погледна отдолу нагоре, — и то да бъде много хубаво, най-хубавото хвърчило на света.
(Още се питам откъде му бе хрумнала тази мисъл, но може би се бе сетил за хвърчило, защото от няколко дни седяхме там да чакаме вятъра, подтиснати от голямата жега. С вятъра бе свързана представата за лекия свеж полъх, при чието преминаване горските птици се събираха на ята, сякаш за да се сбогуват с лятото, което си отиваше. И може би затова у Том се бе породила мисълта да приветствува по някакъв начин новия сезон, който настъпваше, разливайки багрите си по хълмовете.)
И тъй, погледнах децата си (Кристина бе седнала на земята и слушаше много внимателно), а после Рита. И реших, че мога да му направя едно хвърчило — защо не? — имах време и горе-долу някаква представа. Затова казах на Том:
— Добре, сине, ще имаш хвърчило и то ще бъде най-хубавото хвърчило на света, обещавам ти.
Отидохме в моята „работилница“. Това не беше истинска работилница, а дървена барака зад къщата, където държахме сечивата; вътре имаше стоманена тел и дъски, гвоздеи и разни дреболии, колибката на кучето и не знам още какво — все необходими неща. И така се заловихме за работа.
