Разни
- Автор: Маринов Еди
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Разни». Краткое содержание книги:
Еди Маринов
Разни
Последната фея
Светлина на върха на пръста й свети,
с него тя докосва умрялото цвете —
в миг то тогава се съживява
и с радост живота си нов заживява.
Тя съживява, убивайки себе си,
имало я е още когато е имало и принцове и принцеси
и на тяхната приказна любов е помагала,
но все невидима, незабелязана е оставала.
Сега тя малко по малко умира,
защото вярата в нея бавно замира,
защото вече с въображение не я подкрепя никой,
защото в забравата си тя намира покой.
Тя дарява живот, любов и малко магия,
светът ще остане толкова сив и бездушен без неща като тия.
Дарете й и вие живот, вярвайте в нея!
Без вашата вяра тя ще умре — последната фея…
Раждане
На Беки
Спомен или празен блян —
тъй все в очите ми личи,
спокоен сън, дете без свян —
кога ли пак ще се родиш?
Мечта без край, протяжен вой —
безсмъртна тленност без покой,
заспиваш ти, отива си деня —
кога ли аз ще се родя?
Безкраен сън, изпълнен с фалш —
изкуствени, намацани със грим,
умираме под звуците на сватбен марш —
кога ли пак ще се родим?
Родени, всички в този блян живеем,
в съня си търсим вечно красота,
умираме със нея — чисти и опиянени;
и будим се… родени във реалността…
Свирка
Видях човек с брадва в ръка,
отне живота на едно дърво,
попитах го защо прави това,
а той ми каза с него да вървя.
Вървяхме, стигнахме при друг човек,
дървото зверски обезобрази,
отново неразбиращ, с въпросите подех,
а той ми каза — с мен върви.
Заведе ме и той при друг,
едно дърво на много става,
а аз пак питах, мъничко напук,
отново пътя трябваше да хвана.
Накрая стигнахме едно момче
и цялото рушене то ми обясни,
измайстори то свирка от това дръвче —
с прекрасна песен… и ми я дари…
Старец
Хей, момче, къде отиваш?
Попита ме старецът от съня.
Защо все напред вървиш, защо не спираш?
Къде отиваш, коя е онази страна?
Защо подминаваш красотата безучастно?
Защо не обърнеш взор към нея?
Защо гледаш всичко и всички безстрастно?
Защо не позволиш на огъня на мига в теб да затлее?
Недей преминава отвсякъде бързо, транзитно!
Знай, между първата и последната гара,
всеки влак има безброй спирки любопитни.
Това ми каза дядото стар.
Той беше на възраст, побелял от мъдрост,
но беше спрял на междинната спирка…
Поспрях, погледнах го в очите тъжно…
Но влакът пак наду своята свирка…
И аз се качих…
Напред продължих…
Промяна
Чупех бутилките и чашите в земята,
разкъсвах дрехите си — тази не моя кожа,
парите, предметите в боклука мятах,
да правят там компания на моя изкусител — ножа,
недоволен, блъсках всичко човешко в стената,
но да се отърся от човешката същност и свят все не можех…
Сега вече помъдрявам, раста,
нищо не руша, по правилата живея,
навлизам навътре в модела, не желая вече да умра,
на шегите, полуразбираеми, вече се смея,
защото прозрях — ако се нагодя и този свят разбера,
все някога да го променя по мой вкус ще успея…
Последната крепост на знанието
В една малка кула, далече от хора,
живееше стар и премъдър монах.
Той знаеше пътя навън от затвора,
но тук той остана и живя без грях.
Във малката кула, съвсем аскетична,
той мислеше сам и далеч от хора,
създал си бе слава тъмна, мистична,
никой не идваше в неговата гора.
И денем и нощем той мисли усърдно
и писа той странни, потайни слова,
написа книга след премеждия трудни —
заветът на знанието беше това.
Сега тази кула лежи разрушена,
времето с пръст и прах я покри,
но от книгата стара, отдавна забравена
искрица припламна, пожар днес гори.
Заветът оставен нявга от монаха бил е:
„Учи се, Човеко, знанието е сила!“
Стара слава
Живя ти сред стил, блясък и слава,
вечно усмихнат, не мислещ за миг,
но казват, че щастие за пари не се дава,
славата не води към онзи светлик
на истински чувства, които остават
във зло и добро, във смърт и живот,
но на теб не ти пукаше и все продължаваше —
доза след доза, развод след развод.
Но вече си стар, кобният час наближава,
останал си сам, изоставен, без път
и вече знаеш — толкова струва един миг на слава —