Гост

Буля Кирилица не можа отведнаж да си припомни кой е тоя Велин и не отговори. Но гласът отвън обясни:

— Велин… забравила си ме… братовият ти син де… на Геро…

— А-а!… Ох, лели, прощавай… не те познах! Велинчо, ти ли си, лели… ти ли си, бре? Их, божичко!… Изгубен те считахме, лели… Добре дошъл, добре дошъл! — заговори през сълзи от радост Кирилица, като отвори вратата.

Влезе висок, едър човек, цял в прах и дрипи, с почерняло скитнишко лице, русо и грапаво. Той се наведе и целуна ръка на Кирилица. А тя го гледаше радостна, разплакана и не можеше да му се нагледа.

— Къде беше, бре лели? Пропъди се, па се не обади! Толкова години! Вуйчо ти пита-разпитва… Додяла бях му да го карам… Чухме — погинал си, пък ти си бил жив, лели! Останахте сирачета, лели, па се пръснахте… Свиди ми се за вас! Аз те знам мъничък, а ти…

Тя го въведе в къщи, запали ламбата и му поднесе столче до огъня.

— Тя мойта е дълга и широка, тетко! — махна с ръка Велин. — Години се минаха… дълги… Отраснахме… скитахме… светувахме!

— Къде беше, лели? Къде ходи? Какво прави?

— Аз, тетко, захванах от малък търговия, па свикнах с нея и така карам — заговори Велин, като скри краката си под стола, за да не се видят скъсаните му царвули. — Работя в Пловдив, Филибе, ако си чула… Имам дюкян. Там се ожених, спечелих и си живея…

— Е, дай боже да е така! — рече добродушната Кирилица, като го слушаше.

— То животът е такова нещо, тетко… Ако се трудиш и ако работиш — добре ще ти е, ще живееш, ако не — ще теглиш. Искаш ли да живееш като човек честно и почтено — работи — това е главното.

— Това е най-главното, лели!

— Честно и почтено… хем хората да ти се радват и да те уважават, хем и ти да не им се боиш. Човек като си направи положение… заякнува, знаеш… Парата е всичкото. Тя ум дава, тя свят върти. Това съм го разбрал още от малък, тетко. И целта ми е била да стана богат… И слава богу!

Кирилица гледаше своя братеник, слушаше думите му, които той пущаше тежки и дълбокомислени, и недоумяваше. Защото Велин на вид не изглеждаше никак богат. Една грозна и кирлива риза, с яка мазна като баница, се закопчаваше около дебелата му червена шия, под която висеше месест гердан, и едно безцветно тъмно палто, пукнато по ръбовете от напора на могъщата му снага, го правеха страшен и вдъхваха недоверие. Очите му играеха неспокойно из стаята и не се спираха доволни и щастливи срещу теткиния му поглед. Само гласът му беше твърд, спокоен и с тежестта си като че прикриваше това, което мъждивата светлина на лампата откриваше.

Велин забележи теткиното си недоумение и се усмихна широко:

— Ти какво мислиш, тетко, като ме гледаш така? Сиромах Велинчо, мислиш, лъже като циганин! Всякой на твойто място така ще помисли… Да! Ама всичко това е от политика, разбираш ли?

И като сниши гласа си, Велин произнесе тайнствено:

— Един милион нося! Само наполеони! Как ще се опазиш от крадци и от хайдути? Пази боже да те надушат, изидат ти душицата! А така, както съм, кой ще помисли, че тука-е — потупа той пазухарника си, — има един милион!

— Милион! Боже господи… Велинчо — закръсти се Кирилица и очите й се опулиха от учудване. — Милион! То са много пари, Велинчо! Ще дадеш, лели, и на вуйчо си Кирил малко да се поотплати, че е много задължнял и пропаднал…