Изпусната дума
- Автор: Пелин Елин
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Изпусната дума». Краткое содержание книги:
Елин Пелин
Изпусната дума
Доктор Харалампи, така го наричаха всички, както всяка вечер, игра до късно на карти с вечната си компания, прибра се в два часа през нощта и спа до десет сутринта.
Той се излежава дълго в кревата, стана бавно, облече сутришното си кадифено палто, влезе в кабинета си и седна да прегледа вестниците, които слугинята му оставяше все на едно и също място.
Доктор Харалампи беше отдавна надхвърлил петдесетте години и се приближаваше към шестдесетата, макар, че не бързаше, както той обичаше да се изразява. В последните десетина години неговият живот течеше по равна плоскост, ръководен от установените привички, като на всеки стар ерген. От баща си наследи добро състояние и особени грижи за живота нямаше. Имаше кабинет, имаше и надпис пред вратата от кой до кой час приема, но клиенти нямаше и не се стараеше да има. Медицинската наука вече не го интересуваше. Болните го отвращаваха и той предпочиташе да не ги вижда. Затова и не стоеше много в къщи, а когато беше там, поръчваше на слугинята да казва, че го няма.
Доктор Харалампи се грижеше много старателно за външността си. Носеше хубави костюми, сменяваше ги често и имаше особена слабост към вратовръзките. Това беше у него мания. В гардероба му стояха стотици вратовръзки, коя от коя по-оригинална. Денят прекарваше малко в къщи, малко в клуба. Вечеряше в един и същ ресторант, с една и съща компания, в която имаше и знаменитости. Те хвърляха от своята слава светлина върху кръглата маса, на която се хранеха, и я правеха популярна. След вечеря докторът отиваше в познати семейства, дето до късно играеше на карти.
Живот равен, еднообразен, лишен от красота, от темп, но затова спокоен.
Още неразгърнал вестниците, влезе слугинята.
— Господин докторе, една жена иска да ви види.
— Каква жена? — повдигна глава докторът. — Защо не каза, че ме няма?
— Много настоява да ви види. От сутринта стои пред вратата.
— Добре, нека дойде — рече докторът незаинтересовано.
След малко вратата се отвори полека и вътре се вмъкна тихо, страхливо една жена, бедно, жалко, окълцано същество, с черни очила, безцветна коса и жълтеникаво, износено палто. Тя носеше в ръка голям букет от червени и бели карамфили и като влезе, застана нерешително пред вратата. Ръката с карамфилите трепереше, а мършавото и лице се изкриви в някаква страшна и виновна усмивка.
— Какво има? — каза студено докторът.
— Извинете, може би съм дошла много рано — пробъбра жената и по лицето и се появи пак тая виновна усмивка.
— Седнете — каза докторът и посочи стола.
Тя седна гузно на самия крайчец на стола. Черните и очила бяха устремени право към доктора, а карамфилите в ръката и трепереха, като че ги люлееше вятър.
— Болна ли сте? Кажете, какво ви е? — попита докторът, който забележи смушението и.
— Извинете, господин докторе — каза жената. — Не съм болна. Днес ви е имен ден и аз дойдох да ви честитя и поднеса тоя скромен букет.
Тя стана като автомат и подаде букета.
Докторът беше съвсем забравил, че днес му е имен ден, и това странно напомняне възбуди в душата му смях. Той пое букета с малък поклон и каза:
— Много мило от ваша страна. Благодаря ви, че ми напомнихте за именния ми ден, аз съвсем бях забравил.
— Навярно вие и мен сте забравили — каза жената. — Но аз не съм ви забравила и никога няма да ви забравя… Аз съм Надя… Надежда Николова — каза жената и пак се засмя.
— А, да, да… приятно ми е — каза докторът, — моля ви, седнете, седнете…
Докторът каза това от любезност. Той не можа да си спомни за никаква Надежда Николова, и продължително се замисли.
— Не, вие не можете да си спомните. Аз знам. Вие сте забравили. Това беше преди двадесет години, вие току-що бехте свършили и бехте се върнали от Европа. Аз бях малко, шестнадесетгодишно момиче. — Бехме в планината на разходка. Аз със сестра си бях във вашата компания. Помните ли, когато излезе бурята?… Страшна буря. Никога в живота си не съм виждала по-страшно нещо. Но тя за мене е най-хубавия спомен. Бурята разпръсна цялата компания. Всички се изпокриха, кой къде свари. Светкавици падаха, гръм дробеше небето на парчета. Тогава вие ме хванахте за ръка и ние двамата се скрихме в една пещера.
— Да, да, спомням си нещо такова — каза като насън докторът.
— За вас това може да е „нещо такова“, но за мен то е много, то е всичко. Аз тогава се гушех във вас, а вие ме притискахте до гърдите си и ми казвахте:
— Надя, колко сте мила! Надя, аз ви обичам… След това никой после в моя живот не ми е казвал тая дума. Аз изгубих всичките си близки, боледувах дълго, ослепях с едното око, не можах да свърша гимназията и почнах да живея по милостта на другите, да работя, да слугувам, да се мъча, опростях и погрознях… Но никога не се отчаях. С покорност нося теглото си. Имаше нещо, което ме крепеше. Това бяха хубавите ония думи, които ми казахте тогава. Аз прекарах младостта си с тях, болестта си с тях, мъикте и унижението си с тях. Те ме топлеха, те ме сгряваха, те ме подкрепяха. Тия хубави думи, които за пръв и последен път чух в живота си. Колко ви съм благодарна!