Край воденицата

— Хайде, прибери се, стана късно! — викна малко наставно старецът.

— Е, нека полея, жегата е прегорила всичко! — обади се Милена.

Гласът на клопатарчето мерно и бавно приближи и спря на пътя до само градината. В тъмнината светна цигара. Милена се изправи и плахо погледна нататък.

До плета, в тъмните сенки на храсталака, стоеше човек, а до него спокойно чопкаше по тръните натоварено магаре.

— Добра вечер, Милено! — обади се тихо и някак неуверено млад мъжки глас из тъмнината.

Немощни тръпки полазиха снагата на Милена. Боса, по ръкави, с малка бяла пребрадка, която прибираше буйните и руси коси, тя стоеше като самодива всред градината.

— Дал бог добро, Свилене! — отвърна тя смутено и рече да избяга.

— Много късно поливаш — обади се пак Свилен.

Милена се спря.

„Божичко, божичко!“ — помисли си тя и не отговори.

— Къде ходиш, какво правиш? Не сме се скоро виждали — заговори смело Свилен.

— Е, сега нали знаеш — работно време — отговори Милена срамежливо.

— Откак се ожени не излизаш често по свят?

— Че защо да излизам?

— Е, защо… Кой знае? Види се, у дома ти е по-добре… при Стоян! — подигравателно рече Свилен.

Милена откъсна клонче от близката върба и без да отговори, закъса с наведена глава листата му.

— Човек привикнува!… Човешкото сърце се менява! — заговори Свилен.

Той се бе подпрял на плета и пушеше. До него смирено и кротко стоеше магарето му.

Милена все тъй нервно късаше листата на клончето и не можеше да отговори. Тя сещаше колко много я обиждат думите на Свилен и и се искаше да му каже, че той не мисли право. Сърцето и силно биеше и нещо страшно вълнуваше гърдите и, задавяше думите и, очите и се наливаха със сълзи, готови да се сипнат като градушка.

— Няма що — такъв е светът! Такъв е светът — без сърце… Може тъй да е по-хубаво — продължи бавно Свилен — Люби тогава, вземи оногова, па си живей… Продай се, па си живей… Стига да ти е добре.

— Свилене, не думай така, като знаеш кой… — проговори глухо Милена.

— Не чувам.

— Като знаеш кой бе причината, та… така да стане, не кори мен — повтори пак глухо тя.

— Не чувам! Ела по-близо де, гледай каква си плашлива!

— Трябва да се прибера, че тато е болен… Днес оставих свекървата сама и дойдох тук при него — рече Милена и страхливо приближи.

— Е, няма ли да те мъмрят?

— Се ми е едно… зарад тях няма да оставя баща си така…

Свилен замълча.

— А ти, Свилене, как си, как живееш? — попита Милена.

— Аз ли? Аз съм добре, Живея, работя и пия… Веселият, лудият Свилен, дето го познаваш ти — умря. Тоя Свилен, дето сега го гледаш, е друг — намръщен, лош и пиян! — отговори Свилен и потегли от цигарата.

Слабата светлина озари кръглото му русо лице, сините му очи и Милена го видя пак хубав, какъвто бе преди години, когато тъй лудо се обичаха. И неговите думи й се сториха лъжливи.

— Какъв си ти, какъв! — укори го с пръст тя. — Май не си се променил… Чувам, с Кунка Попова…

— Че аз още тебе не съм прежалил! — настави след малко мълчание той, — И ми се струва, че няма лесно да те забравя, както ти мене… Жени сте вие и нямате за пет пари постоянство. Гласът му затрепера.