Престъпление
- Автор: Пелин Елин
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Престъпление». Краткое содержание книги:
Елин Пелин
Престъпление
Ето. След три години скитане по чужбина Липо пак се връщаше в село. Бос, с тесни стражарски панталони, попукани от напора на едрите му бедра, по риза — кирлива, залепена като мушама на плещестата му потна снага, рошав и нечист, с оръфана сламена шапка на главата, той — двадесетгодишен момък — изглеждаше много по-стар. Липо върви покрай Искъра полека-полека, с ръце, метнати като ветрила на голямата тояга, препречена през плещите. Босите му крака тежко пухат в дебелия мек като брашно прах по нажежения от слънцето път и вдигат цели облаци.
Пътят на прищевки се вие из хубавия пролез на реката и ту полазва върху плочестите нанагорници, ту се спуща край песъчливите брегове. Наоколо се вдигат високи върхове и гори, облечени в зелено. В синьото небе над тях се спряло юлското слънце и пече, та гори. В задухата между баирите реката тежко диша хладина, немирно се мята, негодува и бърза към полето да си отдъхне нашироко.
Всички тия места бяха познати на Липо, но той ги заминаваше като чужденец и не чуваше даже шума на реката, покрай която някога заедно с баща си пасеше селските говеда. Той вървеше тежко и бавно към ония гористи баири пред него, зад които беше селото им, и мислеше за майка си, наскоро починала, за баща си и за сестра си, която остави дете, а ще завари мома за женене.
— Ех — въздъхна тон, — нищо не могох да им занеса! Изгубих си годинките! Няма какво! Като ида в село, ще се стегна мъжки. Ще работим нивите, както трябва, и пак ще се съвземем… Да се поотплати веднаж старият — оттам нататък не ме е страх…
И Липо мечтае как ще си направят нова къща, с градина зад нея, как ще се ожени за най-хубавото момиче в селото, какви хубави дрехи ще ушие нему и на баща си. Как всеки празник, щом чукне първо клепало, той ще ходи в черква с булката си и ще пали свещ пред новата икона, която сам ще поръча да направят. Всички хора ще ги поздравляват, ще им завиждат и ще им се чудят! Всичко е занапред. — На какви занаяти се не залавя Липо! Полицейски става, боклукчия става, слуга става, спирач става — и не можа да спечели. Ама миналото учи човека. Той знае вече как трябва да се живее.
При едно кладенче в гората Липо се отби да почине и полегна на гръб под горската сянка. През клоните на дърветата се виждаше небето. Зелените букови листа полека си играеха с лъчите на слънцето, наоколо подхвъркаха птички, гукаха гълъби и всичко това лъжеше мечтите на Липо като някога, когато беше дете и обичаше малката Николина.
Из гъстака запращяха сухи съчки и се чу рязка кашлица. При кладенчето, без пътека, слезе дребен, сух петдесетгодишен човек със селски потури, с мундир и шапка на горски стражар и с пушка на рамо.
— Добър ден — поздрави той Липо със слаб глас и пак закашля силно.
— Я… тате! Ти ли си бе? — изправи се Липо.
— Синко!… Липо! — едва можа да продума горският стражар, като позна сина си. — Идеш си, а?
В душата на тоя прост, болнав човек извря една силна и топла струя от любов и милост, събирана с години, и задуши гласа му. Липо, засрамен и някак виновен, не смееше да погледне баща си в очите, а само премяташе една сламка в ръцете си и не знаеше какво да каже. Баща му седна срещу него, сне шапката и въздъхна:
— Е, синко, рече да се прибереш вече, а? Не си му избрал времето!
— Защо, тате? — попита гузно Липо и закъса сламката със зъбите си.
— Защо? Останахме без волове… Няма с какво да се работи. Кравата умря. Еша и дадох пощо-защо на чорбаджията, та прихванахме там малко… Вързах си ръцете…
— Затова ли стана горски?
— Станах — какво да се прави!… Сега стана кмет оня вълк, та ме предума. За него служа. Триесет лева ми е заплатата на месец, ама само десет вземам, ония прихващаме на сметка… Скитам по горите по цял ден и мисля, мисля — главата ще ми се пукне… Какво бях, какво станах!
Старецът наведе прошарената си глава към земята и млъкна. Гласът му се откъсна като на плач. Суха кашлица зацепи гърдите му.
Липо погледна баща си и му стана жално. Искаше му се да каже нещо добро, нещо утешително, да го насърчи, но той не знаеше какво, не намираше думи.
— Тоя проклет мундир стяга душата ми, синко, задушва ме… Не съм си на нивата вече… Ех! — въздъхна старецът. Гласът му трепереше и издаваше сърцето, което плачеше. Лицето му беше бледо и страдалческо.
— Гледай си работата, тате… Такива са времената, какво ще правиш? Полека-лека всичко ще се оправи. Ето ме на — здрав съм. Ще се стегна на работа и ще надвием. Човек, като вземе да се окайва и да мисли, остави… Не трябва да се боим…
— Ех, синко, синко! — въздъхна бащата. — С какво ще работиш, с голи ръце не може… Прогни ми ралото под стряхата. И нему червеят яде сърцето, като и на мене…