Среща
- Автор: Пелин Елин
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Среща». Краткое содержание книги:
Елин Пелин
Среща
Опълченската рота, в която служеше бае Стоян Гащникът, вървеше по дирите на настъпвящите войски, и служеше ту за гарнизон по градовете, ту за стража по мостовете, ту за охрана на обоза и на железопътните линии, ту за препращане на пленници.
От град на град, от село на село, бае Стоян, загърнат в шарения си ямурлук, въоръжен с кримка, преброди цалата новозаета земя и там някъде, на другия край на света, се установи за по-дълго време като пазач на някакъв мост по едно дълго шосе.
Мястото бе пусто и отдалечено. И в най-голямата нощна тишина, когато и самата рекичка заспиваше, дотук не дохождаше от селата нито ободряващия лай на куче, нито будния глас на петел.
Тук остана да пази бай Стоян с няколко души другари. Те си направиха широка топла землянка, с огнище и комин в дъното, накачиха вътре дрехите и торбичките си, направиха си сламени легла и се отдадоха на своя дълг.
Техните строги, мълчаливи фигури, тежки като камъни, стърчеха денонощно наоколо с такава верност и бдителност, че птичка не можеше да мине незабелязано.
По двете страни на калното шосе непрекъснато се точеха безкрайни обозни кервани. Воловете усърдно и покорно теглеха пълните коли, и техните напрегнати движения говореха за общата, великата стихийна сила на войната, която тласкаше всичкщи напред. През дългата им и задружна работа с хората техният животински инстинкт бе се възпитал да усеща трудността на задачата и важността на далечната цел, затова теглеха колите неуморно. Те не чакаха заканителното подвикване на коларя, ни застрашителното махане на остена. В бавния и тежък ход на тия благородни помощници и другари на селянина, на тия хубави, мълчаливи и поетични символи на дълга и труда, имаше усърдие и доброволно напрежение. Те като своите стопани изпълняваха сега войнишкия си дълг и знаеха, че това, което влачат, не е орало.
Бае Стоян, наметнат с вечния си ямурлук, с кримка при нозе, следеше с очи тия безкрайни върволици от коли и не изпущаше нито една подробност. Воловете, коларят, колелетата, ритлите, оригиналните приспособления за удобства, които през дългото пътуване бе направил някой изобретателен колар — всичко това минаваше под наблюдателния поглед на мъничките бае Стоянови очи, изгубени под надвисналите му вежди.
Понякога той правеше бележки с висок отсечен глас, като че говореше на глухи:
— Хей, момче, спиш ли бе, хей! Я прибери оглавника, че волът го застъпя, ще го покъса.
Или пък:
— Хей, байо, ще загубиш катраника!
При смяна, когато бае Стоявн с другарите сладко се припичаше на огъня в землянката, разговорите пък се въртяха около дневните приключения и той още веднаж кореше непознатите, заминали в неизвестност колари, които бе уловил в небрежност:
— Разкривила му се колата като пияна. Че затегни я бе, човече! На такъв път така ходи ли се!
В политическите разговори, които често се водеха в землянката, бае Стоян не вземаше участие.
Той седеше наведен край огъня, пушеше късата си луличка и час по час подтикваше главните.
Време дъждовно и мъгливо. По цели дни не проглежда никакво слънце. Не се вижда кога съмва, кога мръква и затова нощите им се струваха дълги и тежки. Нямаха и часовник. Това не мъчеше бае Стоян, който бе прекарал без часовник толкова години, но един от неговите другари, селски бакалин, само за това мислеше, и питаше кого де срещне по пътя колко е часът.
Веднаж бае Стоян му каза:
— Не часовник, ами цял будилник ще ти намеря.
И един ден, щом се смени, той се изгуби нанякъде и се върна чак вечерта.
— Ето ви будилника, момчета — каза засмян до ушите бае Стоян и извади изпод ямурлука си едър петел.
Те направиха за него място в колибата и всяка вечер го затваряха там. Затваряше го бае Стоян, като казваше:
— Чакай да навия часовника.
Точно в определено време през ноща и особено сутрин, ясният и звънлив глъс на петела огласяше околността и обаждаше на старите войници колко е часа.
Една вечер при землянката спря на нощувка голям обоз. Накладоха се огньове, писна гайда, и в това пустинно място настана оживление.
Бае Стоян отиде при коларите на разговор, да разпита отде идат, накъде отиват, да чуе новини и да разгледа колите и добитъка. Колите особено му се харесаха.
— Виждам, че не са откъм нас — каза той, — тия са загорски коли — тамошна направа. Хубаво нещо.
Той обикаляше отсам-оттам, надничаше отдолу, дърпаше стърчишката и тупаше похвално ритлите, като че тупаше по гърба някой познат.
Като разглеждаше един нашарен с бои и резки ярем, волът, който лежеше в него и сладко преживяше, протегна шия и духна в лицето на бае Стоян.
— Я! Това е Белчо, наш Белчо — викна радостно развълнуван бае Стоян. — Позна ме, бей, позна ме. Жената писа, че е реквизиран, и аз рекох — прощавай, няма вече да се видим. Пък… то. О, миличкият Белчо, о, добрият Белчо!