Задушница
- Автор: Пелин Елин
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Задушница». Краткое содержание книги:
Елин Пелин
Задушница
Мъглив и влажен есенен ден е сподавил малкото селце. Ситен дъжд непрестанно ръми и рони последните жьлти листа на оголелите тополи, които стърчат край старата черквица, печални и тъжни като вдовици. Разградените стари гробища пред черквата са пълни с жени, които безразборно щурат нагоре-надолу, печални и сериозни. Тоя ден е посветен на душите и всеки слива, своята скръб в общата скрбта покойниците. Старите изкривени и зеленясали каменни кръстове са украсени с китки от сухи есенни цветя. По обезличените и буренясали гробове са сложени на пъстри месали хляб и колива.
Побелелият поп Серафим с кадилница в рька бърза от гроб на гроб, чете молитви и поменици и сърдито се кара ни жените. След него двамата му малки близнаци носят чувал, който бае Тодор клисарят усърдно пълни с порязаници.
Под схлупения сайват на черквата са наредени учениците. Пред тях стои префуняла от студ учителка — тънка, дьлга и суха мома — и сърдито кряска на немирниците.
Жените разнасят житото с писани божигробски льжици и току викат:
— На — па кажете бог да прости!
Децата подсмьрчат, протягат рьце едно през друго и едно през друго викат:
— Бог да прости! Бог да прости!
До зидовете на черквата, зад само капчуците, седят, клекнали като кошарища, върху босите си крака бедни сирачета, облечени в широки стари дрехи, простират рьце и с нажалени очи чакат подаяние. До тях гузно стои луд Христо и постоянно прибира скъсаните поли на широкото си палто, и което прозират посинелиге му от студ меса.
По-нататък жалко пее сляп просяк.
И над цялата тая печална картина, потънала във влажен и мъглив въздух, пропит с тънка миризма на восък и тамян, се носи неразбран и суетен шум, сред който ясно и монотонно се чува дебелият глас на свещеника.
Между това гъмжило от жени се мярка и дьлгага фигура на Станчо Поляка, който като жена разнася жито за покоината си съпруга. По сухото му жално лице, с тънки увиснали мустаци, се е отпечатало всеобщото сериозно и тъжно настроение. Той ходи от група на група, от дете на дете и раздана жито, умислен и свещенодействуващ пред паметта на покойната Божана. Там някъде той видя кумицата си, пробута се между жените и отиде при нея.
— Земи, кумице, па кажи бог да проси Божана.
— У-у, куме-е, пък аз те не видя, зло да те не види! Що чиниш, какво си? Децата що чинят? Защо ги не доведе да поменат майка си — бог да я прости!
— Е, не са за пред хора, кумице, нали знаеш.
— Бог да я прости сирота Божана — захвана с участие кумицата, — не можа да се понасветува! Па и теб остави самичьк като кукувица да ходиш за присмех и да се боят хорските жени от тебе, що има едра реч! Па на тебе нищо, куме ще жалиш, ще прежалиш, ще си найдеш друга и ще забравиш покойната, що има една дума, като че не е било… Ами децата, децата, горкичките! Те маичица никога не могат да си намерят. Като пиленца ще си писукат за нея — бог да я прости и царство небесно да и даде, до дясното си коляно да я тури, що има една реч, та барем там добре да и е.
И кумицата стрина Дивдена замаха глава, па като пое палурчето, разклати го до ухото си и продължително смръкна от ракийката.
— На, куме, пийни си и ти! Их, боже, не мога от работа да дойда, да повидя децата, пиленцата ми Свили ми се за тях, свиди ми се, та така е.
Ех, да беше жива Божана, друго щеше да е — заговори тъжно Станчо и очите му се наляха, — сега самичък им бера грижите.
— Божа воля, куме — няма що!
Станчо подсмръкна и разчувствано се усекна с два пръста.
— На, кумице — пийни още, пийни си! То теглото по хората ходи. Защо сме родени, нали да теглим — за друго ли е сиромашта?
— Глей си работата, куме, то доброто и злото заедно вървят. Дойде едното, па дойде и другото. На си пийни и ти! Бог да ги прости умрелите, така викам аз, па на живите здраве и живот да дава.
Станчо пое калаеното палурче и пак хубавичко смръкна.
— Бог да прости!
— Бог да прости, куме, и това си е. Ти се не грижи и не мисли, ами гледай да си намериш някоя, каква да е, да ти гледа къщата. Нали знаеш! Свят е това. Човещина! Умрелите — лека им пръст, с живите — живей — развърза се езикът на кумицата.
— Бог да прости мъртви души, на живите пълни гущи — отговори Станчо, поразвеселен от ракията и от утешителните думи на кумицата си.
— Да ти кажа ли, кумице — настави той, — и аз така мисля.
— Така, така, куме. Лоша, добра — намери си — отговори кумицата.
При тях се приближи тъща му — майката на покойната Божана.
— У-у! Станчооо, бааби! Сиромахуу, свиди ми се, като те гледам. Почернил си се, баби. Гледам, страниш от хората като говедце. Мешай се, баби, събирай се с човеци Тя — Божана, бог да я прости, така и било писано.