Земя

— Господи, помилуй! — пее свещеникът и кади навсички страни. Множеството тихо и проточено повтаря.

Като премина мостчето на малката рекичка, която поеше градините и която от сушата изглеждаше не че тече, а че плаче, главата на шествието остави пътя и възви през ливадите. Насреща, на шосето, от малката падина изскочи конник, възпря се, погледна, бутна кончето и пресрещна шествието.

— Еньо, Еньо Кунчин! — казаха някои.

Еньо Кунчин слезе от коня, свали шапка, прекръсти се, целуна ръка на попа и живо, както всякога, рече:

— Молебен, а? Да бях знаял по-рано, нямаше да ходя в града. Къде мислите да го правите?

— Горе, на Грамадата — рече клисарят и приглади с ръка оредялата си коса.

— Там сме го правили всякога и сега там рекохме да го направим — рече попът, като се възпря.

— Не, не, дядо попе, по-добре горе, при двата бряста — на нашата ливада. И сянка има, и вода има. На Грамадата ще се опечем — рече Еньо и очите му светеха, и младото му лице се вълнуваше и руменееше.

Той подаде оглавника на коня в ръцете на едно момче, което го зяпаше отблизо, и рече:

— Хайде, води го дома!

Момчето грабна коня, метна му се бързо н припна назад към село.

След Еньо по шосето се зададе пешком и брат му Иван. Той спря, погледна и бавно се приближи.

Дядо поп изтри потното си лице, замаха с кадилницата и се накани да тръгне.

— Не, не може, на моята ливада ще идем — при брястовете. Мястото е хубаво.

— Не може, Еньо. Мястото вече е определено. Грамадата е пасище. Никой да се не сърди. Защо да кажат, че на тоя или на оня имот е правен молебена.

— Не, отче, няма да те оставя. При брястовете ще идем, после черпня ще има.

Еньо се обръщаше и с цяла опъната ръка сочеше кичестата купчина дървета, която се виждаше далече на противоположната страна.

— Не ни отбивай от пътя, Еньо. Все едно е там или тук. Цялата земя е господня. Стига молитвите да са от сърце.

— Не, не може — настояваше Еньо. — Нека идем там, на моята ливада.

Като казваше „моята ливада“, очите му пламваха, гърдите му се подуваха и цялата му плътна, набита фигура сякаш порастваше.

— Ще черпя бе, ще черпя! — обръщаше се той към хората, които бяха се насъбралн около него.

— А бе, Еньо, я ни остави да си вървим — обади се някой. — И на твоята ливада ще падне дъжд, ако ни чуе господ.

— Ама защо бе, какво има — не е тук за моята ливада, ами мястото е по-добро. И сянка има. На Грамадата ще се опечем. Иване — обърна се той към брата си, кажи и ти, не е ли по-добре да идем горе при брястовете?

— Се едно е — отговори тихо и безучастно Иван.

— Като е се едно, защо да не идем! И по-близо е!

Хората се изсмяха. Това вече не беше вярно. Брястовете бяха много по-далече от Грамадата.

— Еньо, не ни бави! — рече попът.

Еньо го погледна и широко се усмихна срещу него. Защо да не чуят молбата му? Какво лошо има тук? Завист ли, какво ли?