Недокоснатата
- Автор: Лоуэлл Элизабет
- Язык: болгарский
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Недокоснатата». Краткое содержание книги:
Елизабет Лоуел
Недокоснатата
1
„При теб ще дойде той, обгърнат в мрачни сенки“.
Амбър се взря в голия, бездиханен мъж, който сър Ерик бе проснал в нозете й и мрачното предсказание отекна в съзнанието й.
Пламъците на свещите трепкаха и се огъваха като живи от повеите на студения есенен вятър, който нахлуваше през отворената врата на къщата. Светлини и сенки се гонеха по тялото на непознатия и подчертаваха силата, сбрана в раменете и гърба му. В почти черната му коса блестяха кристалчета от лапавицата навън. По кожата му искряха ледени капчици дъжд.
Сякаш почувствала в собственото си тяло студа, сковал неговото, Амбър потръпна и безмълвно вдигна поглед към Ерик. Големите й златисти очи бяха пълни с въпроси, за които тя нямаше думи.
А и да имаше, Ерик нямаше отговори. Разполагаше само с безжизненото тяло на един непознат, на което се бе натъкнал в древното светилище.
— Познаваш ли го? — попита рязко той.
— Не.
— Мисля, че грешиш. Той носи твоя знак.
С тези думи Ерик преобърна тялото на мъжа и водните капчици, заедно със светлината на свещите, се плъзнаха по мускулестия му торс. Но това, което изтръгна от гърдите на Амбър сподавено възклицание, не бе голата му мъжка мощ, а нещо друго.
Върху тъмните косъмчета на гърдите му сияеше къс кехлибар.
Като внимаваше да не докосва непознатия, Амбър коленичи до него и доближи една свещ до гръдта му, за да разгледа по-добре талисмана. Върху камъка бяха гравирани изящни древни руни. Те повеляваха носителят му да бъде закрилян от друидите.
— Обърни камъка — тихо каза тя.
Ерик се подчини. На гърба на талисмана имаше латински надписи във формата на кръст, славещи бог и молещи го да закриля притежателя на камъка — обичаен християнски амулет, каквито носеха рицарите, тръгнали да се бият със сарацините за освобождението на Светите земи.
Амбър въздъхна с облекчение. Явно непознатият не беше магьосник, пратен в Спорните земи да върши злини. Сега вече можеше да погледне на него като на човек, а не като на предмет, донесен й, за да отсъди дали вещае добро или зло.
Където и да го погледнеше обаче, неизменно откриваше едно: изумителна, невероятна сила. Единственият намек за нежност у този мъж бяха гъстите, леко извити мигли и ясните очертания на устните му.
Беше красив, ала красотата му бе воинска — красотата на буря, не на цвете. Скорошни рани, синини и драскотини се смесваха с белези от други, отдавна отминали битки. Но всички те не затъмняваха ореола му на мъжественост и мощ, тъкмо обратно — правеха го още по-ярък.
Като изключим талисмана, мъжът нямаше нищо, дори дрехи, но при все това Амбър не се съмняваше, че е знатен и почитан човек.
— Къде го намери? — попита тя.
— При Каменния пръстен.
Амбър рязко вдигна глава.
— Какво? — възкликна тя. Не можеше да повярва на ушите си.
— Чу какво ти казах.
Амбър нетърпеливо зачака да узнае още. Ерик обаче остана безмълвен, вперил нетрепващия си вълчи поглед в нея.
— Не ме карай да изтръгвам думите от устата ти като пера на пиле — раздразнено каза Амбър. — Говори!
Развеселена усмивка смекчи суровите черти на Ерик. Той прекрачи безчувственото тяло на непознатия и затвори вратата, преграждайки пътя на бръснещия есенен вятър.
— Имаш ли малко греяно вино за своя стар приятел? — попита меко той. — И някаква завивка за този тук, който и да е той. Приятел или враг, не можем да го държим гол на този студ.
— Да, господарю. И най-дребното ти желание е заповед за мен.
Сухата нотка в тона на Амбър не можеше да скрие обичта й към този мъж. Сър Ерик беше син и наследник на един от великите шотландски барони, но тя винаги се бе чувствала много приятно и свободно в неговата компания, въпреки че нямаше знатно потекло и беше сиротна като дивия есенен вятър.
Ерик свали от плещите си скъпото наметало с индиговия цвят на здрача и зави непознатия с дебелата, топла вълнена дреха. Наметалото обаче едва стигна да покрие тялото му.
— Едричък е — отбеляза разсеяно той.
— Да, по-едър дори от теб — отвърна Амбър от дъното на стаята. — Рицарят, който го е повалил, трябва да е бил велик воин.
Ерик присви очи, когато я видя да бърза към него, понесла на ръце дебелата завивка от кожи, която обикновено топлеше собствената й постеля.
— Ако се съди по белезите му, повалил го е не воин, а гръм — каза той.
Дългата, надиплена нощница се оплете в глезените на Амбър и я препъна. Тя политна напред, но миг преди да падне върху непознатия, Ерик я хвана и я задържа на крака. После бързо отдръпна ръце от нея.
— Прощавай — припряно промълви той.
Беше я докоснал само за част от секундата, но веднага долови смущението й.