Остров Утопия [bg]
- Автор: Манов Эмил
- Язык: болгарский
- Жанр: Юмористическая фантастика
Электронная книга - «Остров Утопия [bg]». Краткое содержание книги:
Емил Манов
Остров Утопия
Слънцето изплува наполовина от водите на океана и първите му лъчи откроиха дълги сенки по острова. Дълга сянка хвърли и уединената тръстикова колиба на високия бряг.
Слънцето проникна в колибата. Президентът на южното човечество кихна и се събуди. Той се размърда и още сънлив седна на тръстиковото си легло, покрито с щавени крокодилски кожи. Почеса се силно и измъкна от сплъстените си руси коси една крокодилова въшка. Преди да я хвърли в пепелището дето тлееха сушени водорасли, той я тури на дланта си и я наблюдава известно време с отвращение и злорадство. Въшката се бе добре насмукала през нощта, Едва мърдаше. Мръсни животинки! Бяха се появили на острова преди двадесетина години, бог знае откъде. Може би някой ураган ги бе довял от далече, а може и да се бяха самозародили с цел да измъчват човечеството. Наричаха ги крокодилови — едно защото хапеха ужасно, второ, понеже достигаха до три сантиметра дължина и трето, защото освен крокодили на острова нямаше, кажи-речи, други животни с които да бъдат сравнени. Ако не се смятат, разбира се, две семейства магарета, които се бяха размножили и служеха за общ транспорт, както и за личен превоз на самия президент.
Президентът се усмихна отмъстително, като чу как зацвъртя въшката върху въглените. После грабна вода с глинен черпак от делвата и дълго пи — гореше го маисовата ракия, която снощи бе опитал в компанията на двамата си министри, на войната и на изхранването. Министрите си той уважаваше, понеже си гледаха добре работата; единият поддържаше в отлична изправност оръдията на границата; другият бе изобретил кактусовите плантации и фермите за развъждане на крокодили или крокофермите, както ги наричаха за краткост, и така беше осигурил допълнително прехраната на южното човечество. Негова беше и идеята маисовите ниви да се ползват само само за варене на ракия — една много уместна идея, тъй като плодородна почва на тоя каменист и песъчлив остров, кажи-речи нямаше и маисът растеше съвсем оскъдно.
Президентът препаса на кръста си една късичка рогозка, изплетена собственоръчно от жилава плажна трева, нахлупи на главата си широкопола шапка от същата материя и взе в ръка жезъла си. Това беше тояга от твърдо мангрово дърво (друг дървесен вид на острова не съществуваше), украсена с резба и с няколко изрязани на горния и край писмени знаци, които човечеството не бе още разчело, но които, според устното предание, означаваха: „Нека тази тояга се употребява само за подпиране — сега и през вековете“. Жезълът, знак на президентско достойнство, съчетаващо, духовна и светска власт, беше твърде старинен и надписът, пак според преданието, бил направен от първия президент на острова преди повече от триста години, тоест преди човечеството да се раздели на северно и южно. Президентът свято пазеше завета на първия президент, макар понякога да употребяваше жезъла си не само за подпиране — понеже човечеството не винаги уразумяваше неговите разпореждания и грижи за благото на същото човечество… Президентът окачи на шията си огърлица от три големи морски раковини, най-големите, които можеха да се намерят по брега и чрез гмуркане във водата — огърлица, с която благодарното му подведомсвено южно човечество го бе декорирало по време на предишното пълнолуние за неговите неизчислими заслуги. Той се плесна доволно по голите гърди, погледна снизходително жена си, която още спеше и като се подпираше на своя жезъл, излезе от колибата.
Утрото бе слънчево, въздухът златист. Океанът търкаляше широки обли вълни към скалистия бряг. Президентската колиба се намираше на най-високата точка на брега, а може би и на целия остров. На юг, на самия хоризонт ясно се виждаха двата омагьосани острова и президентът по навик тури длан на очите си да ги види по-добре. Той знаеше, че това няма смисъл — островите бяха недостъпни за човечеството, и за южното и за северното, тъкмо защото бяха омагьосани, и президентът не без потръпване отправяше поглед към тях. Преди три-четири поколения се бе случило нещо ужасно: двама смелчаци от южното човечество бяха нарушили древното табу. Бяха задигнали единствената лодка, наследена от прадедите, която се пазеше в приводната Пещера на Прадедите, точно под високия бряг с президентската колиба, и бяха доплували до двата острова. Смелчаците се бяха върнали с един куп метални предмети с неизвестно предназначение, взети от развалините на омагьосаните острови, и с рани от изгаряне по тялото. Нарушителите се кълнели, че не знаят от какво са тези рани, тъй като на островите нямало никакъв оган, а само студени руини от камък и желязо и много човешки скелети сред тях. Но никой не им повярвал. Освен раните от изгаряне, цялата кожа на телата им била силно зачервена и покрита със зловонна слуз и няколко дни по-късно двамата нарушители умрели в страшни мъки… Не само това. Южното човечество установило, че и над предметите домъкнати от онези острови, тежи зла магия. Проклятието на прадедите настигало всеки, който който се докоснел до тях — на ръцете му се появявали рани, които и самият главен жрец, тоест президентът не бил в състояние да излекува. За всичко това южното човечество предупредило северното, въпреки войната, която вече бушувала помежду им, та и за северното двата острова станали табу. Сетне с тържествена церемония и много предпазвания омагьосаните предмети били хвърлени в една дълбочина далеч от брега. Оттогава лодката на прадедите стои в придворната пещера, вързана с дебели въжета от плажна трева, и се намира винаги под непосредственото наблюдение на съответния южен президент. Пазеха я повече като реликва. Президентът разрешаваше плаване с нея само в определени тържествени случаи, когато беше нужно, съгласно законите на религиозния обряд, цялото южно човечество да се събере на брега, за да се поклони на изгряващото или на залязващото слънце. В такива случаи човчеството падаше на колене, а президентът, съпроводен от двамата си министри, сядаше в лодката; специално удостоени гребци водеха лодката покрай коленичилия бряг, човечеството викаше „хип-хип“ — и това биваше заключителната част на церемонията.