Трогателна екзекуция [bg]

По-нататък нещата се развиха все в същия стил. Трябва да се каже най-напред, че хората от екипажа на „Паранойя“ не разбираха езика на своите съотечественици. Само преди двадесет години звездолетът бе стартирал от този космодром, а сега, за да беседват помежду си двете групи трябваше да използуват услугите на един кибернетичен преводач, професор по древни диалекти. Това смути космонавтите още в началото. Те отговаряха на въпросите с известна заекване, както ученици отговарят на своите учители, макар че хората, които ги посрещнаха, бяха съвършено млади или поне така изглеждаха. И после, те не бяха сякаш хора, а говорещи славеи. Гласовете им напомняха сребърните звуци на арфа. Когато се случеше двама-трима да заприказват едновременно, екипажът на „Паранойя“ се унасяше в музикални преживявания и често пропущаше думите на преводача. Това затрудняваше контакта с групата на посрещачите.

Най-после — космонавтите напразно се мъчеха да разберат кои от тези млади гиганти, надминаващи по ръст даже двуметровия им Командир, са официални лица и кои не. Те всички си приличаха като братя и сестри или поне като първи братовчеди. Облеклото им също беше еднакво. То се състоеше от полупрозрачна цветна материя, свободно и небрежно раздиплена по тялото, тъй че не скриваше красотата на мъжките и женските форми и придаваше изящна хармоничност на всяко движение. Трябваше човек да притежава тънка наблюдателност, за да определи по оттенъците на цветовете оттенъците във вкуса и характера на дадена личност.

Още по-лошо бе, че никъде по тези облекла не личеха каквито и да било знаци на отличие или на различие — нито по раменете, нито по гърдите, нито по ръкавите. Всуе Командира се взираше във всяка фигура поотделно: той не можа да открие нито един почтително приведен гръб, който би го насочил към някой по-горен чин. Тогава той смачка в юмрука си листчето с непроизнесения отговор на непроизнесената приветствена реч и незабелязано го пусна в нозете си.

Самочувствието на космонавтите беше под нулата. Наистина те бяха окачили всичките си ордени и медали, получени в първите години на пътешествието, преди радиовръзката със Земята да бе прекъсната, но това не ги спаси от чувството за малоценност. Те бяха потиснати. Те страдаха… Техни съотечественици ли бяха тези хора? В своята родина ли се бяха завърнали? Как ли щяха да живеят в един свят, толкова различен от предишния!

Тук се отнасяха с тях извънредно мило и почтително, но хората от екипажа предполагаха, че с такава почтителност се отнасят и умните родители към своите невръстни деца. Това ги дразнеше. Те бяха очаквали да ги посрещнат като герои и жертви на науката, а ги посрещаха като приятели — това вече бе съвсем нетърпимо. Чувствуваха се излъгани, измамени, ограбени. Най-сетне Командира на „Паранойя“ не се стърпя и доста рязко запита може ли да се надява на една среща поне с началника на космодрома, ако не с някое правителствено лице.

При този въпрос по лицата на посрещачите се изписа наивно недоумение. В следния миг обаче един от тях каза нещо, което кибернетичният преводач се въздържа да преведе, и цялата група се разсмя с весело добродушие.