Пролетна разходка

Лисицата стоеше на един насип и дремеше. От насипа се свличаше пръст. Кики се метна на едно дърво и оттам разбра каква е работата. Лисугерът1 копаеше нова дупка за своята лисица. А тя чакаше наготово и се преструваше на болна. След малко лисугерът се измъкна от насипа, отърси се от праха и кихна.

— Аз се трепя да направя удобно жилище, а ти стоиш ли, стоиш, мързелана такава! Уж си болна! Всяка година все това казваш! — рече той сърдито.

— Е, не се чувствам добре. Боли ме нещо коремът. Ти поработи, поработи, пък като ми мине, ще ти помогна — отговори лисицата.

— Ще има да чакаш помощ от твоята хубостница! — изкиска се Кики от дървото.

Лисицата дигна глава, видя я и се закани да я разкъса. А лисугерът махна с опашката си и отново се залови да рови с предните си крака.

Кики се прехвърля от дърво на дърво, излезе от гората и ето, че насреща й се зададе заекът. Той бързаше да се прибере, докато не е изгряло слънцето.

Беше се проскубал. Едното му ухо висеше назад като пискюл, другото стърчеше нагоре. Отначало заекът се уплаши и нали е късоглед, клекна и се опули. Но като видя катерицата, скоро се успокои.

— Добро утро, Дългоушко, как си? Живо-здраво? — поздрави го Кики.

— Ох — каза заекът, — мина проклетата зима. Поуспокоих се, постоплих се, само че много ми се скубе кожухчето. Не знам каква е тая работа. Страх ме е да не опада съвсем, та да тръгна гол.

— Всяка пролет твоето кожухче се скубе и всяка есен те виждам с ново. Какво току се оплакваш? Ако кожухчето ти не се проскубе, лятос ще пъхтиш от горещината — рече Кики.

— А бе така е. Хубаво е то, моето кожухче. Цяла зима ме е топлило, та сега ми е жал за него. Ами ти къде си тръгнала?

— Скитам. Рекох да видя какво има из гората.

— Видя ли някъде лисицата?

— Преди малко бях при нея. Другарят й копае нова дупка, а тя пръста си не повдига. Такава мързелана е.

— Моята зайкиня няма нужда от жилище. Тя си ражда зайчетата в храстите или направо в нивите. Много съм доволен от това. Пък и как ще живеем в жилище? Да имаме поне по-дълги нокти, че да се браним, когато ни нападне някой враг. А то, на̀, виж, моите бяха дълги през зимата, пък сега се изтриха — оплака се заекът и подигна предната си лапа. — Когато съм на открито, мога да бягам. Там ми е мене силата. Сложиш ли ме в дупка, загубен съм. Ще влезе лисицата и ще ме хване. Но забеляза ли каква работа кипи сега в гората? Всички птици си вият гнезда и пеят ли, пеят. Особено косовете. Ами кълвачите…

— Ах, не ми говори за кълвачите — прекъсна го Кики. — От тях не мога да подремя следобед. Блъскат с клюновете си по дъба, сякаш бият барабани. И дори се гордеят с тоя глупав шум. Разбирам да умееш да пееш, но да тропаш по дънерите и да се смяташ за музикант, това значи да си самохвалко …

— Аз пък съм сърдит на Тарльо — каза заекът. — Представи си: и той се разшетал. Срещнах го вчера с другарката му. „Чакай, казвам, да се видим. Кога се събуди? Кога напусна дупката си под оня корен?“ Но той ми кимна с бодливата си глава и отмина. „Друг път, кай, Зайко, ще говорим. Сега съм много зает.“ Зает? Питам се с какво ще е зает? Нито гнездо ще си вие, нито дупка ще копае. Сигурен съм, че отиваше да лови жаби, но си даваше важност. Най-сетне нека и да е зает, това не му дава право да бъде нелюбезен.