След лова
- Автор: Станев Эмилиян
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «След лова». Краткое содержание книги:
Емилиян Станев
След лова
След един лов на пъдпъдъци ние така се изморихме, че няколкото километра път до близкото село, което напуснахме рано сутринта, ни се стори безкраен.
Августовската нощ ни завари близко до реката. Там из буйно израсналите царевици намерихме доста пъдпъдъци, но високите стъбла и слогове пречеха на стрелбата. Ударените птици мъчно се намираха. Ободрени от вечерната хладина и раздразнени от честите изстрели, кучетата ни тичаха като луди и не слушаха нашите заповеди.
— Да прекратим лова — предложи другарят ми. — Утре на ранина, докато росата не се е вдигнала, ще започнем от тия места. А сега хайде в село.
— Защо да не пренощуваме тук? — казах аз. — Имаме мушами. Те ще ни запазят от влагата и росата. Ще накладем огън и ще си направим отлични легла в оная копа сено.
— Както искате — съгласи се моят другар.
Ние накладохме огън, изпекохме няколко убити птици и като се навечеряхме богато, приготвихме леглата си. Излегнати край тлеещия огън, мълчаливо се наслаждавахме на почивката. Ловът с птичар е уморително занимание, но почивката след това е второ удоволствие.
Под метнатите върху сеното мушами още се усещаше топлината на земята, напечена през деня от жаркото слънце. Миризмата на сено и пръст ставаше по-остра и опиваща във влажния въздух край реката. Нашите кучета, легнали край огъня, лениво помахваха късите си опашки и като ни гледаха виновно, вслушваха се в гаснещите звуци на полето.
— Хубава нощ — казах аз, загледан в дълбокото черно августовско небе, осято със звезди, които тържествено мигаха в тъмния купол.
— Хубава, но безлунна — отговори другарят ми. — По-хубави са юнските нощи.
Той помълча и добави:
— Юнските нощи, когато въздухът е наситен с аромата на узрели треви и на млада зеленина.
— Всички нощи разнежват човека — забелязах аз.
Ние мълчахме дълго време. Нощта бавно обгръщаше всичко. Нашият слаб огън образуваше малко червено петно, отвред притиснато с тъмнина. Околните кукурузи безмълвно се издигаха като мрачни и страшни редици на някакви полкове, спрели своя походен марш всред равнината. В топлия и влажен въздух щурците стържеха като луди, а крякането на жабите режеше нощта.
— Случвало ли ви се е да пощадите дивеча, когато няма почти никакви видими причини за това и когато той сам се е навирал на пушката ви? — неочаквано попита моят другар.
— Струва ми се, че не…
— Хм, тогава не познавате особеното удоволствие, което ловецът изпитва при подобен случай.
— Поради?…
— Поради идеята за вечност, ако щете! — натърти другарят ми и ме погледна с тоя сърдито-настойчив поглед, с който човек гледа събеседника си, когато се бои, че последният приема думите му с насмешка. После, без да се интересува дали ще му отговоря, той ми разказа тая история:
— Преди десетина години учителствах из околните села, докато най-сетне успях да получа място в родното си село. Оттогава насам живея тук. Мечтата ми беше да се завърна и установя в бащината си къща, която вие вече видяхте поправена и подновена. Ловната страст беше ме обхванала още от дете. В нашия род тя е наследствена черта. Дори тя ме застави да стана учител и да живея на село. Човек се привързва силно към местата, из които дълго време е ходил на лов, и ги обиква като свой имот…
В един юнски ден, като ловях риба близо до селото в големия яз на воденицата, забелязах по мекия пясък на брега следи от видра. Остатъците от люспи и кости окончателно ме увериха, че видрата лови риба наблизо.
Още същата вечер реших да устроя засада в горния край на вира, под самия бързей.
Избрах си място, много удобно за тая цел. Там реката прави малък завой. В десния бряг има скали — сини лескови. Под тия скали се намира нещо като площадка, която се вдава във водата. Една загубена в шумата пътечка извежда на нея. Скрито място и красиво. Знаят го малцина, които минават оттам и се отбиват да пият от бистрата студена вода на кладенчето, което извира от скалите. Като люлякови храсти се надвесват над реката няколко дребни липи. Тогава те бяха още по-ниски, но имаха цвят и току-що бяха цъфнали.
Вечерта с пушка в ръка аз се притаих на това място.
Отначало се взирах във водата и търпеливо очаквах видрата да се появи. Цялото ми внимание беше насочено към предстоящия лов. В своето нетърпение и страст понякога ми се струваше, че виждам главата на плуваща видра. Ето я, разцепва водата и ъгловата бразда от двете й страни образува широки кръгове, които трепкат и бягат към брега… Взирам се по-добре, гледам, плува жаба и с дълга въздишка изпущам набрания дъх в гърдите си…
След час се уморих да чакам и изгубих надежда, че видрата ще се покаже. Едва тогава забелязах колко е красива юнската нощ.