Жената на Йозеф
- Автор: Ремарк Эрих Мария
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стоян Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Жената на Йозеф». Краткое содержание книги:
Ерих Мария Ремарк
Жената на Йозеф
Беше през 1919-та и бъзът вече беше цъфнал, когато се връщаше подофицер Йозеф Тидеман. Само жена му беше с него. Тя караше сама, даже и кочияш не беше взела.
Целия ден двамата седяха един до друг и мълчаха. Пред тях се люшкаха леко насам-натам лъскавите кафяви гърбове на конете. Минаха бавно по улицата през селото. Вечерното слънце огряваше хората, застанали пред къщите си, и жените припряно хващаха мъжете си под ръка. Но Тидеман не познаваше никого — дори жена си и конете си.
През 1918-та при попадение на снаряд той беше затрупан, докато седеше в окопа с няколко другари. Беше чист късмет, че едно парче от дъсчената облицовка на окопа беше паднало напряко върху него и го беше спасило да не бъде смазан. След няколко часа стигнаха до него и всички смятаха, че вече трябва да се е задушил; но две строшени парчета греда така се бяха вклинили, че останалата помежду им пролука му позволяваше да диша едва-едва. Това му беше спасило живота.
Когато го измъкнаха, Тидеман още беше в съзнание и на пръв поглед невредим. Известно време той поседя на земята на ръба на окопа и се взираше с отнесен поглед в труповете на другарите си. Един санитар го потупа по рамото и се опита да вкара между зъбите му кафе с малко ракия. Тогава той въздъхна дълбоко и се срина.
Когато колата зави по пътя, който водеше към стопанството и затрополи към навеса, Тидеман се надигна. Жена му пребледня и спря да диша. Свинете грухтяха в кочината, а наоколо се носеше аромат на липа. Тидеман завъртя глава насам-натам, като че ли търсеше нещо. После обаче пак се сви и остана безучастен, дори когато седеше на масата, а в стаята влезе майка му. Изяждаше, каквото беше сложено пред него, а после обикаляше из къщата. Навсякъде се ориентираше добре, знаеше точно къде се държи добитъка и къде е спалнята. Но не разпознаваше нищо. Кучето, което в началото възбудено го беше подушило, сега пак лежеше до печката и скимтеше. Не го ближеше по ръцете и не скачаше по него.
През първите няколко седмици Тидеман седеше повече сам на топлото слънце до плевнята. Никому не обръщаше внимание и хората го оставиха да прави каквото си ще. През нощта често страдаше от пристъпи на задушаване. Тогава скачаше, удряше около себе си и крещеше. Веднъж почти се окървави, когато удари прозореца и си нарани китката. Тогава жена му нареди да обковат прозореца на спалнята им с телена мрежа.
Тидеман беше много щастлив, когато си играеше с децата. Правеше им малки хартиени корабчета и свирки от върбови клони. Те го обичаха и когато узряха боровинките, те го взеха с тях в гората. На връщане минаха през един гол участък, за да съкратят пътя. Но още щом закрилата на последните дървета остана зад тях, той стана неспокоен. Възбуден и уплашен той викна нещо на децата и се хвърли на земята. Те го изгледаха учудено. Той придърпа най-малкото до себе си на земята и не се оставяше да го убедят да продължи понататък през откритото поле. Той искаше да пълзи и постоянно се привеждаше. Децата не знаеха какво да правят и затова се спуснаха да викат жена му. Когато тръгнаха през полето, Тидеман завика по тях много уплашен и си затвори очите, като че ли щеше да се случи нещо много страшно.
С времето той стана дебел и отпуснат — не вършеше нищо и ядеше без да подбира и твърде много. Постепенно научи хората вкъщи, но не осъзнаваше, че принадлежи към тях. Външноста им вече не му беше близка. Почти винаги той беше любезен и доволен. Понякога, когато случайно видеше парче светло, прясно разцепено дърво, той плачеше и не беше лесно да го утешат.
Жена му управляваше стопанството сама. Тя освободи един работник, защото веднъж на масата той се беше подиграл на безпомощните жестове на Тидеман. Човекът се върна след няколко дни, за да обясни, че не е имал нищо лошо предвид, но тя само му подаде заплатата без да го слуша и излезе от стаята. Една вечер, когато синът на мелничаря се приближи до нея и заключи вратата зад гърба си, тя грабна една пушка, която висеше на стената, и стоя така, докато той не се ухили глупаво и не си тръгна. И други опитваха, но без успех. Жената беше на 35 и беше доста хубава. Работеше упорито, но си седеше сама.
През първите месеци в стопанството често идваха лекари. Тидеман се криеше от тях и всеки път трябваше да го търсят. Идваше само, ако го вика жена му. Един от лекарите остана в стопанството почти цяла година, за да го лекува. Когато си замина, жената трябваше да продаде няколко глави добитък. Тази година реколтата беше съсипана от летни дъждове, а и картофите бяха пострадали. Беше тежка година.
Ала състоянието на Тидеман не се променяше. Жената прие заключението на лекарите, като че ли и беше все едно. Но нощем, когато Тидеман мърмореше неразбираемо в съня си и се мяташе насам-натам, тя се притискаше до него, като че ли топлината на тялото и трябваше да му помогне — изслушваше го, задаваше му въпроси, говореше му. Той не отговаряше, но се успокояваше и скоро заспиваше. Така минаваха годините.