Непобеденият

Надписът гласеше: „Бик Марипоса от имението на херцог Верагуа, ранен девет пъти от пикадорите, промушил седем коня и убил Антонио Гарсиа, новилиеро2, на 27 април 1909 година“.

Ретана забеляза, че той гледа препарираната глава.

— За тази неделя херцогът ми е изпратил такава стока, че ще стане скандал — каза той. — Всичките са недъгави в краката. Какво говорят в кафенето?

— Не знам. Току-що пристигам.

— Вярно, още не си оставил куфара.

Той се облегна на стола зад широкото писалище и погледна Мануел.

— Седни — каза той. — Свали си шапката.

Мануел седна, без шапка лицето му стана друго. Изглеждаше бледен, а неговата coleta3 обърната напред, за да се скрива под шапката, му придаваше странен вид.

— Не изглеждаш добре — каза Ретана.

— Току-що излизам от болницата — отвърна Мануел.

— Чух, че ти били отрязали крака.

— Не — каза Мануел. — Оправи се. Ретана се пресегна над писалището и бутна към Мануел дървена кутия с цигари.

— Вземи — предложи той.

— Благодаря. Мануел запали.

— А ти? — запита той, като поднесе запалената клечка към Ретана.

— Не — махна с ръка Ретана. — Не пуша.

Той оглеждаше Мануел, застанал срещу него с цигара в ръка.

— Защо не постъпиш някъде на работа? — каза той.

— Не искам. Аз съм бикоборец.

— Няма вече бикоборци.

— Аз съм тореро — настоя Мануел.

— Лесно е да си тореро, тук на стола — каза Ретана. Мануел се засмя.

Ретана седеше и мълком го гледаше.

— Ако искаш, да те сложа в някое от вечерните — предложи той.

— Кога?

— Утре вечер.

— Не искам да замествам — каза Мануел. Така загиваха всички, тъкмо когато заместваха. Така загина и Салвадор. Той чукна на дърво.

— Друго няма — каза Ретана.

— Защо не ме сложиш за другата седмица? — предложи Мануел.

— Няма да се напълни касата. Публиката иска да гледа Литри, Рубито и Ла Торе. Те са добри.

— Хората ще дойдат да видят как ще се проваля — каза Мануел с надежда.

— Не, няма. Не те помнят вече.

— Не съм си изпял песента.

— Предлагам да те сложа утре вечер — повтори Ретана. — Ще излезеш с младия Ернандес след комиците и ще убиеш два novillos4.

— Чии novillos? — попита Мануел.

— Не знам. Каквото се намери в корала5. Ония, които ветеринарите не смеят да изкарат през деня.

— Не обичам да замествам.

— Както искаш — отвърна Ретана и се наведе над книжата. Въпросът не го интересуваше повече. Мануел му бе спомнил за старите дни и бе пробудил съчувствие, което вече се бе изпарило. Съгласен беше да го сложи вместо Ларита, защото можеше да го наеме евтино. Можеше да наеме евтино и други. Въпреки това готов беше да му помогне. Но ето: даде му възможност. Дали ще я използува, или не — негова работа.

— Колко ще изкарам? — попита Мануел. Той все още се залъгваше с мисълта, че би могъл да откаже. Но съзнаваше, че не може.

— Двеста и петдесет песети — определи Ретана. Беше помислил петстотин, но когато отвори уста, неволно каза двеста и петдесет.