Очакване
- Автор: Хемингуэй Эрнест Миллер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитри Иванов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Очакване». Краткое содержание книги:
Ърнест Хемингуей
Очакване
Когато влезе в стаята да затвори прозорците, ние още лежахме в леглото и аз веднага разбрах, че не му е добре. Целият трепереше, лицето му беше бледо, ходеше бавно, сякаш всяко движение му причинява болка.
— Какво ти е, Schatz1?
— Боли ме главата.
— По-добре си легни.
— Не, добре съм.
— Легни си. Щом се облека, ще дойда при тебе.
Но когато слязох долу, деветгодишният ми син седеше облечен до камината и изглеждаше много болен и нещастен. Пипнах челото му и разбрах, че има треска.
— Легни си — казах, — болен си.
— Нищо ми няма — отвърна той.
Докторът дойде и премери температурата на момчето.
— Колко е? — попитах аз.
— Сто и две.
Докторът остави три вида лекарства в разноцветни капсули и даде указания как да се вземат. Едното беше за температурата, второто разслабително и третото за намаляване на киселинността. Бацилите на инфлуенцата виреят само в кисела среда, поясни докторът. Той, изглежда, знаеше всичко за инфлуенцата и каза, че нямало място за безпокойство, ако температурата не се качи над сто и четири градуса. Простудната епидемия била лека и нямало опасност, стига да се избегнела пневмония.
Върнах се в стаята, записах температурата и отбелязах часовете, в които трябваше да се вземат хапчетата.
— Искаш ли да ти почета?
— Добре. Щом искаш — каза момчето.
Лицето му беше много бледо и под очите си имаше тъмни кръгове. Лежеше съвсем неподвижно в леглото, безучастно към онова, което се вършеше около него.
Зачетох на глас „Разкази за пиратите“ от Хауърд Пайл, но видях, че не слуша.
— Как се чувствуваш, Schatz? — попитах го аз.
— Засега все така — каза той.
Седях до края на леглото, четях на себе си и чаках да стане време за второто хапче. Естествено беше да заспи, но когато откъснах очи от книгата, видях го да гледа някак много странно крака на леглото.
— Защо не се опиташ да заспиш? Ще те събудя за лекарството.
— По-добре е да съм буден. След малко той каза: — Ако ти е неприятно, не стой тука, татко.
— Не ми е неприятно.
— Искам да кажа, не стой, ако после ще ти бъде неприятно.
Помислих, че може би бълнува и след като в единадесет часа му дадох предписаните лекарства, излязох от стаята.
Денят бе ясен и студен навалилата суграшица бе замръзнала и голите дървета, нарязаните храсти, тревата и голата земя изглеждаха като лакирани. Взех младия ирландски сетър и тръгнах да се поразходя по пътя и край замръзналата рекичка, но по гладката повърхност не можеше нито да се стои, нито да се върви; моето червено куче се хлъзгаше, а аз на два пъти здравата се изтърсих, като единия път изпуснах пушката си и трябваше да я гоня по леда.
Изпод високия глинест бряг, с провиснали над реката шубраци, дигнахме ято пъдпъдъци и аз убих два, преди ятото да изчезне от погледа ми зад брега. Част от ятото накаца по дърветата, но повечето птици се изпокриха в гъсталака и за да се вдигнат отново, трябваше няколко пъти да скачам върху заледените купища храсти. Пъдпъдъците излитаха, когато аз все още несигурно се крепях върху пружиниращия заледен шубрак и ми беше трудно да стрелям, но убих още два, пет не улучих и си тръгнах доволен, че съм открил ятото толкова близо до къщи, щастлив, че остана достатъчно лов и за друг ден.
В къщи ми казаха, че момчето отказало да пусне когото и да било в стаята.
— Не влизайте — казало то. — Не искам и вие да се заразите.
Влязох при него и го намерих в същото положение, с бледо лице и страни, зачервени от треската, впило поглед в крака на леглото.
Премерих му температурата.
— Колко е?
— Около сто — казах аз. Беше сто и две и четири десети.
— А беше сто и две — каза то.
— Кой ти каза?
— Докторът.
— Температурата не е висока — успокоих го. — Няма защо да се тревожиш.
— Не се тревожа — отвърна то. — Но не мога и да не мисля.
— А ти не мисли — казах аз. — Почивай си.
— Почивам си — каза то, като гледаше право пред себе си. Явно някаква мисъл го измъчваше.
— Вземи лекарството и пийни вода.
— Мислиш ли, че ще помогне?
— Разбира се, че ще помогне.
Аз седнах до кревата, отворих книгата за пиратите и започнах да чета, но спрях, защото то не слушаше.
— Според тебе в колко часа ще умра? — попита то.
— Какво?
— Колко още ми остава да живея?
— Що за глупост. Ти няма да умреш.
— Не. Ще умра. Чух, като каза сто и два градуса.
— Никой не умира от сто и два градуса температура. Не говори глупости.
— Знам, че умират. Във Франция децата от училището ми казаха, че човек умира при четиридесет и четири градуса. Аз имам сто и два.
1
Скъпи (нем.).