Реката с две сърца
- Автор: Хемингуэй Эрнест Миллер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитри Иванов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Реката с две сърца». Краткое содержание книги:
Ърнест Хемингуей
Реката с две сърца
Първа част
Влакът продължи нагоре и изчезна зад един от хълмовете, покрити с обгоряла гора. Ник седна на брезентовия вързоп с провизиите и завивките, които железничарят му хвърли от вратата на фургона. Градът го нямаше, нямаше нищо освен релсите и обгорялата земя. От тринадесетте кръчми, наредени на единствената улица на Синей, нямаше и следа. Стърчаха само основите на хотела. От огъня камъкът се бе напукал и натрошил. Това бе всичко, оцеляло от град Синей. Дори горният слой на почвата се бе превърнал в пепел.
Ник огледа обгорелия склон, сякаш очакваше да види там разпръснатите къщи, и тръгна по линията към моста. Реката си беше на мястото. Тя се виеше около дървените подпори. Ник погледна бистрата вода, оцветена в кафяво от каменистото дъно, и забеляза пъстървите, увиснали неподвижно с трепкащи перки. С резки движения те сменяха положението си и пак застиваха в бързата вода. Ник дълго време не свали очи от тях.
Той наблюдаваше как устояват с глава срещу течението, безброй пъстърви в дълбоката вода, леко деформирани, когато ги гледаше отвисоко, през стъклената изпъкнала повърхност на вира, чиято вода се издуваше от напора срещу подпорите на моста. Най-големите пъстърви бяха на дъното. Отначало Ник не ги забеляза. После изведнъж ги видя на дъното на вира — едрите пъстърви с усилие се задържаха сред мътилката от пясък и камъчета, вдигана от бурното течение.
Ник гледаше вира от моста. Денят беше горещ. По течението на реката прелетя синьо рибарче. Той отдавна не беше виждал река и пъстърва. Харесаха му. Когато сянката на птицата се плъзна над реката, зад нея се стрелна голяма пъстърва и сянката й очерта ъгъл; когато изскочи от водата и блесна на слънцето, сянката й изчезна; щом отново се скри под повърхността, сянката сякаш заплува надолу до старото място под моста, където рибата изведнъж се изпъна и увисна с глава срещу течението.
При вида на пъстървата сърцето на Ник замря. Обзе го изцяло старото чувство.
Той се обърна и погледна надолу по течението. Реката се губеше далече, с каменисто дъно, плитчини, големи каменни блокове и дълбок вир при завоя край стръмнината.
Ник се върна по траверсите до мястото, където в пепелта до релсите лежеше вързопът. Беше щастлив. Нагласи и стегна ремъците около вързопа, метна го на гърба, провря ръце през страничните каиши и за да намали тежестта на раменете, опря чело в широкия преден ремък. Вързопът все още тежеше. Тежеше прекалено. Взел в ръка кожения калъф с пръчките, приведен напред, за да пренесе тежестта по-високо на раменете, Ник тръгна по пътя край железопътната линия и остави в жегата зад себе си опожарения град, после свърна между два големи, изранени от огъня хълма и пое нагоре. Вървеше по пътя и усещаше болка от тежестта на вързопа. Боляха го мускулите и денят беше горещ, но Ник се чувствуваше щастлив. Знаеше, че всичко остана назад, необходимостта да мисли, необходимостта да пише и другите необходимости. Всичко е зад гърба му.
От момента, когато слезе от влака и железничарят хвърли вързопа от вратата на фургона, нещата се промениха. Синей беше изгорял, склоновете наоколо почернели и различни, но какво от това. Всичко не можеше да изгори. Беше убеден, че е така. Вървеше по пътя, потен от слънцето, катереше се нагоре, за да пресече веригата от хълмове, която отделяше железопътната линия от гористата равнина.
Пътят криволичеше, понякога слизаше надолу и пак поемаше по склона. Ник неизменно го следваше. Накрая, след като известно време бе вървял успоредно с обгорялата страна на склона, пътят достигна върха. Ник се облегна на един пън и се освободи от ремъците. Пред него, докъдето стигаше погледът, се простираше равнината. Следите от пожара свършваха отляво, в подножието на хълмовете. Сред равнината се издигаха островчета от черна борова гора. Далеч, наляво, едва се виждаше лентата на реката. Ник я проследи с поглед и долови отблясъците на слънцето.
Равнината се разстилаше чак до далечните сини хълмове — границата с възвишението край Лейк Сюпириър. Едва ги различаваше, бледи и далечни, в зноя на окъпаната в слънце равнина. Вгледаше ли се продължително, те изчезваха. Ако притвореше очи, те бяха отново там, далечните хълмове на Лейк Сюпириър.
Ник седна срещу овъгления пън и запуши цигара. Вързопът лежеше на пъна с готови презрамки и вдлъбнат от гърба му. Ник пушеше и оглеждаше местността. Нямаше защо да изважда картата. Знаеше къде се намира по положението на реката.
Докато пушеше с протегнати крака, забеляза, че от земята по вълнения му чорап се покатери скакалец. Скакалецът беше черен. По пътя, от пепелта, през цялото време изскачаха скакалци. Всичките бяха черни. Не приличаха на големите скакалци с ония жълто-черни или червено-черни крилца, които при летене шумно се разперват изпод твърдите им крила. Скакалците бяха съвсем обикновени, само че черни като сажди. Това го учуди още при изкачването, но тогава не се замисли. Сега, когато гледаше как черният скакалец опипва вълната на чорапа, разбра, че те са черни, защото са живели в овъглената земя. Пожарът сигурно е станал преди една година, но те и сега са черни. Интересно, колко ли време ще останат такива?