Бесплатная библиотека
Читайте книгу на сайте или телефоне
READ-E-BOOK » Классическая проза » В чужда страна
В чужда страна - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com

В чужда страна

Электронная книга - «В чужда страна». Краткое содержание книги:

В чужда страна
1 2 3
Перейти на страницу:

Ърнест Хемингуей

В чужда страна

През есента войната все още продължаваше, но ние вече не участвувахме. Есента в Милано беше студена и рано се стъмваше. Електрическите лампи светваха и беше приятно да скиташ из улиците и да гледаш витрините. Пред магазините имаше много дивеч — снегът поръсваше козината на лисиците, а вятърът духаше опашките им. Елените висяха вкочанени, тежки и празни; птичките се люлееха и вятърът разрошваше перушината им. Есента бе студена и от планините духаше вятър.

Следобед всички отивахме в болницата. В здрача на града до нея можеше да стигнеш по различни пътища. Два от тях минаваха край канали, но отнемаха много време. За да се озовеш в болницата, винаги трябваше да пресечеш един от трите моста. На единия от тях стоеше жена и продаваше печени кестени. Ние се греехме на огъня, разпален с дървени въглища, и кестените дълго оставаха топли в джобовете. В старата и много красива болница се влизаше през един портал, прекосяваше се дворът и през друг портал се излизаше на отсрещната страна. На двора обикновено срещахме погребални процесии. Зад старата сграда започваха новите, облицовани с тухли павилиони, и там се събирахме всеки ден, бяхме много любезни един към друг, разпитвахме за здравето си и сядахме в апаратите, на които се възлагаха големи надежди.

Лекарят приближи до моя апарат и каза:

— Какво ви увличаше най-много преди войната? Спортувахте ли?

— Да, играех футбол — казах аз.

— Чудесно — каза той. — Пак ще играете футбол, дори по-добре.

Коляното ми не се свиваше и кракът ми висеше от коляното до глезена без прасец. Сега апаратът трябваше да го раздвижи и да го накара да се свива, както при каране на велосипед с три колела. Но то все още не се препъваше и апаратът спираше, щом идваше до свивката.

— Всичко това ще мине — каза лекарят. — Имали сте щастие, младежо. Скоро ще бъдете отново първокласен футболист.

На съседния апарат седеше един майор, с малка като на бебе ръка.

Когато лекарят започна да преглежда ръката му, поставена между два ремъка, които се движеха нагоре и надолу и удряха безжизнените пръсти, той ми смигна и попита:

— И аз ли ще играя футбол, докторе?

Преди войната майорът се бе прославил като фехтовчик, най-добрият в Италия.

Лекарят отиде в кабинета си и донесе снимка на ръка, изсъхнала като ръката на офицера и която след манипулациите малко се бе уголемила.

— От рана ли? — попита той.

— Нещастен случай в завод — каза докторът.

— Интересно, много интересно — каза майорът и върна снимката на лекаря.

— Сега убедихте ли се?

— Не — каза майорът.

Всеки ден идваха и трима младежи на моя възраст. И тримата бяха от Милано. Единият се готвеше да стане адвокат, другият — художник, а третият искаше да продължи като военен. След процедурите понякога отивахме заедно в кафене „Кова“, на две крачки от Скалата. Бяхме четирима и затова се прибирахме по късия път, през комунистическия квартал. Хората ни мразеха, защото носехме офицерски пагони, и когато минавахме, викаха от кръчмите: „А basso gii ufficili“1

От време на време към нас се присъединяваше още един младеж и ставахме петима. Той носеше на лицето си черна копринена кърпичка — тогава нямаше нос и щяха да оправят лицето му. Попаднал на фронта направо от военната академия и го ранили един час след първото му стъпване на огневата линия. После оправиха лицето му, но той произлизаше от старинен род и носът така и не доби точния си вид. По-късно замина за Южна Америка, да работи в банка. Но това беше много отдавна и тогава никой от нас не знаеше какво го очаква в бъдеще. Знаехме само, че войната все още продължава и че за нас тя е свършила.

Всички имахме еднакви медали освен младежа с черната копринена превръзка, но той не бе стоял достатъчно дълго на фронта, за да получи медал. Високият младеж с много бледо лице, който се готвеше за адвокат, като лейтенант в част, съставена от ардити, имаше три ордена за храброст, а ние само по един. Прекарал дълго време лице в лице със смъртта, той се държеше малко отчуждено, а и нищо не ни свързваше освен срещите ни в болницата. И все пак, когато вървяхме към „Кова“ през опасната част на града, вървяхме в тъмнината, а от осветените прозорци на кръчмите долитаха песни, когато пресичахме улиците и си пробивахме с лакти път през тълпата, задръстила тротоарите, чувствувахме се свързани от нещо, преживяно на фронта, и което хората в омразата си не можеха да разберат.

Затова пък ние добре разбирахме кафенето — там беше изискано, топло и не много светло; в отделни часове на деня ставаше шумно и опушено; на масите винаги имаше момичета, а на стената висяха окачени илюстровани списания. Посетителите на „Кова“ бяха големи патриоти и аз открих, че най-големите патриоти на Италия са момичетата от кафенетата — вярвам, че и сега са патриотки.

вернуться

1

Долу офицерите! (итал.)

1 2 3
Перейти на страницу:
0
Сюжет
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Атмосфера
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Главный герой
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Общее впечатление
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)