Кети

— Ван — нервно почна тя, — искам да поговорим за нещо много важно. Много важно!

— Щом е толкова важно, защо не ми каза още онази вечер, като пристигна?

— Не исках нищо, което… Не исках нищо да помрачи дните ни.

— Говориш много сериозно, Кети — той натъпка възглавницата зад гърба си с отсечени движения и я загледа с тъмните си търсещи очи, а тя неспокойно запремята в ръце далите на халата си. — Какво има, Кети? — попита той угрижено.

Тя загърна розовия халат и отметна от челото си кестенявите коси. Приличаше на дете, крехка, свила се на ръба на огромното двойно легло.

— Ван, искам да се омъжа — без колебание каза тя и се помъчи да избегне проницателния му поглед.

— Слушай, Кети — поде той и като посегна към нея, раздразнение изкриви лицето му. Тъй като знаеше какво да очаква от него, тя бързо се дръпна. Той отново се облегна на възглавниците.

— Кети, нали сме говорили за тия неща? Защо почваш пак? Какъв смисъл отново да влачим едни и същи теми? Имам жена, имам четири деца и не мога да си позволя да разбия семейството си. И освен това, няма да бъде разумно, на работата ми ще попречи. Знаеш. Хайде да не се караме за неща, които не могат да се променят. Познаваме се вече пет години и всеки път се разбираме отлично, не е ли така? Виждаме се четири-пет пъти в годината, прекарваме заедно по един уикенд… Кажи, при тия условия какво повече може да иска едно момиче в наше време?

— Не говоря за това, Ван — тя все още си налагаше да не го погледне. Знаеше, че страшно го обича, страшно би я наранило да му причини неудоволствие или неприятност. — За друго става дума, Ван.

— Тогава за какво говориш, Кети? — смутено попита той. — Каза, че искаш да се омъжиш, нали?

Тя си пое дълбоко дъх и го погледна право в очите.

— Искам да се омъжа, но за друг, Ван.

Той се втрещи изумен, след миг недоверчиво се усмихна.

— Какви са тия смешки, след като години наред сме били един за друг толкова много? Или може би вече мислиш, че не ни е хубаво заедно? Бъди честна, кажи истината. Разбира се, хубаво ни е. Винаги си го казвала.

— Ван, сега съм на двайсет и осем. След две години ще бъда на трийсет и…

— След две години ти ще бъдеш още по-хубава и още по-чудесна. И ще лудея за теб тъй, както винаги съм лудеял. Времето само подобрява чудните творения на природата.

— Моля те, Ван, помъчи се да разбереш. Страшно е, като си помисля, че скоро ще бъда на трийсет. Затова искам да се омъжа сега, докато още мога. Да, точно така — докато още мога.

— А кой е той? За кого ще се омъжиш, Кети?

— За теб името няма никакво значение. Не го познаваш, не си го чувал. Не заема висок пост като твоя, не печели много. Живее в нашия край.

— Какъв е? Някой прочут местен дървар или дестилатор на терпентин в боровите гори на Алабама?

— Не, не е такъв. Адвокат е в града ни. Вдовец, горе-долу на твоите години. Четиридесет и една. Много е мил. Поиска да се оженим.

— Та кой няма да е мил с теб, кой не би поискал да се ожени за теб, да докосне едно такова необикновено творение на природата като теб?

— Досега нищо не е представлявал за мене — открито каза тя, надявайки се, че ще й повярват. — Поне не това, което си мислиш. Нищо не е имало. Ти знаеш, Ван, не мога да те лъжа.