Подарете на детето мечта
- Автор: Лантре Есфир
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петко Макавеев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Подарете на детето мечта». Краткое содержание книги:
Есфир Лантре
Подарете на детето мечта
Отделението за възстановяване в болницата.
Утро. Визитация.
— А кой е при нас в тази стая? — поинтересува се Лариса Михайлова, завеждащата на отделението.
— Таня Акимова и новичката, — отговори лекарката-ординатор. — Таня подготвяме за изписване. А новата ни доведоха вчера. Постъпила е в травматологичното отделение със сътресение на мозъка и множество счупвания. Момичето е затворено, не разговаря с никого. Много е наплашена. В историята на заболяването и е записано, че момичето е сираче, преди травмата е била в детски дом.
— Съвсем никого ли си няма, или са отнели правата на родителите и? — заинтересовано попита Лариса Михайлова.
— Никого си няма. Родителите и са загинали при автомобилна катастрофа. Баба и скоро е починала. Аз разговарях с работника от отдела по попечителство, той е писал на далечни роднини на момичето, които отдавна живеят в чужбина, но те не са отговорили. Не е учудващо, те никога не са виждали момичето. А след това отдела по попечителство я е предал в детски дом, — докладва ординатора.
— Дори да е така. Хайде, нека да я видим, — каза Лариса Михайлова, отвори вратата на стаята и влезе. След нея влязоха и други лекари от отделението.
В стаята цареше необичайно напрегната тишина. Щорите бяха спуснати. Момичетата не разговаряха помежду си. Това се набиваше на очи. Новата лежеше по гръб, с обърната към стената глава. Цветът на лицето на момичето не се различаваше от цвета на болничните стени. Погледът и зареян в стената. Краищата на устните и отпуснати.
Оздравяващото момиче седна в леглото.
— Добро утро, Таня, — обърна се към нея завеждащата на отделението.
— Добро утро, Лариса Михайлова, отговори оздравяващото момиче и спусна крака от края на леглото.
— Как се чувстваш? — приветливо попита завеждащата.
— Вече съм добре, — отговори момичето.
Лариса Михайлова я прегледа.
— Таня! Мога да те поздравя, утре ще те изпишем. Радваш ли се?
— Много се радвам, — усмихна се Таня.
— Вероника Николаева, Вие свързахте ли се с родителите на Таня?
— Да, Лариса Михайлова. Татко и е на курс. Ще вземе Таня след работа, — докладва ординаторът.
— Много добре. Моля те, не забравяй, че още един месец трябва да си на лек режим. Твоят лекар ще ти обясни всичко след визитацията, — обобщи завеждащата на отделението.
— А това кой е? — попита тя, отивайки към леглото на новата.
— А това в Лена Смирнова, — отговори ординаторът.
— Лена, какво чудесно име! Приказно! Като на принцеса. Значи ти си Елена прекрасна? — попита Лариса Михайлова, присядайки на края на леглото, до новата.
Момичето обърна глава и безучастно погледна завеждащата.
— Лена, как се чувстваш? — попита завеждащата.
— Добре, — неясно, с дрезгав глас отговори Лена.
— Притеснява ли те нещо? — Лариса Михайлова се опита да заприказва момичето.
— Боли ме главата, — много тихо промълви Лена.
— Вероника Николаева, какви лекарства получава тя?
— Всички бяха отменени, още в травматологията.
— Покажете ми, моля, последните и изследвания, — помоли завеждащата. — Вижте преди колко време са правени?
— Вече проверих. Последно е изследвана преди една седмица, — доложи ординаторът.
— Ясно. Моля, назначете и за утре пълни изследвания. И непременно и давайте витамини. Много е бледа. Също така изпратете при Лена нашия психолог. Трябва доста да поработи с нея, — разпореди се Лариса Михайлова и дълго се загледа към ординатора.
Завеждащата прегледа момичето.
— Лена, кажи ми, моля те, за какво мечтаеш? — неочаквано попита Лариса Михайлова.
Мълчание. Момичето сведе поглед.
— Имаш ли някаква мечта? — повтори въпроса си завеждащата.
Лена вдигна към нея големите си сини очи, които не изглеждаха детски, а бяха тъжни и уморени, и я погледна с пронизващ поглед, от който завеждащата се почувства неудобно. Накрая, момичето отговори:
— Имам.
— А можеш ли да я споделиш с нас? — запита Лариса Михайлова.
Момичето обърна глава към стената, за да не види никой появилите се в очите и сълзи, и произнесе с шепот:
— Отдавна не съм виждала мама. Искам при мама, — произнесе Лена, преглъщайки сълзите.
Настана пълна тишина.
Лекарите се спогледаха помежду си.
— Лена, не трябва да се разстройваш, иначе ще те заболи главата, — успокояваше болната лекуващият лекар.
— Вероника Николаева, кога Лена е постъпила в травматологията?
— Преди около месец, — отвърна ординаторът.
Лариса Михайлова се обърна към Лена и я погледна замислено. Без да отмества поглед, тя каза с мек глас:
— Лена, няма защо да плачеш. Ние непременно ще измислим нещо, за да ти помогнем.