Еда (Финландска повест)
- Автор: Баратински Евгений
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлозар Жеков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Еда (Финландска повест)». Краткое содержание книги:
Еда (Финландска повест)
Перейти на страницу:
Евгений Баратински
Еда
Финландска повест
„Защо си плаха, не разбрах,
ти, моя скъпа, малка Еда?
Защо ти всеки път със страх
посрещаш нашата беседа?
Коварство знай, че няма в мен;
в страна далечна съм роден,
там имам аз сестра прекрасна,
която с доброта блести;
тя в нежна дружба с мен израсна,
на нея ми приличаш ти.
Отдавна бе… Уви! Позната
е на хусарите съдбата!
Не съм отдавна, Еда, бил
в дома си роден сред полята,
забравил съм лика й мил!
С лицето й, с душата нейна,
повярвай в моите мечти
и с любовта си чудодейна
спомни ми любовта й ти.
Жадувам с теб да бъда, мила,
и в лоши дни, и в дни добри.
Ръка ми дай, но не насила!
Докрай на мен се довери!“
[…]
На залез слънцето клонеше.
И в предвечерната тъма
с лице спокойно Еда беше
пред къщи седнала сама.
До нея скромно той приседна.
Поведе кротко реч сега,
а тя, изпълнена с тъга,
да го възпре не смее — бледна,
предала се на слабостта, –
тъй розата през пролетта
на първи лъч се доверява,
почувствала затоплящ лъх,
под ласките му разцъфтява
с така благоуханен дъх,
забравила, непредвидлива,
студа, способен да убива!
Но вече в силната ръка
отдавна нейната лежеше,
в забрава сладка, все така
безсилна тя пред него беше.
В прегръдка нежна я обви,
а тя, в началото смутена,
да го погледне разгневена
поиска мигом, но… уви!
Като сияйните простори
в очите грейна радостта.
Покорна тъй на обичта,
финландката му заговори:
„Любов отдавна в мен гори.
Защо не? Ти си добродушен,
загрижен, винаги послушен
и на капризите дори.
А с тях аз често ти досаждам.
Обичаш ме, аз не греша
и съм с признателна душа.
Ти скъп си ми — да ти угаждам
не бързам ли аз всеки път?
Цветя, щом сутрин разцъфтят,
ти нося. И не се страхувах,
дори и пръстен ти дарих.
Щом весел бе, се веселих
и със тъгата ти тъгувах.
Сгреших, че другите не чувах:
предупреждаваха ни те
да не дружим със вас, че сте
тъй злобни всички, вероломни,
погубвате девици скромни
и трябва да страним от вас,
че ще пропаднеш, щом се влюбиш;
и мислила съм често аз –
ти, може би, ще ме погубиш.“
„Да те погубя аз? Жесток
нима съм? О, тогава нека
без милост ме накаже бог!
Поне ми дай целувка лека!“
„Недей! Защо? О, боже, срам!“–
девойката мълви едвам.
Тя да побегне е готова
и гняв в очите й блести.
Но той задържа я отново:
„Почакай! С мен си тъй сурова,
нима си оскърбена ти?
О, Еда, нека е простена
и тази волност. Остани!“
„Прощавам ти, но ме пусни!“
„Не, ти си още оскърбена –
аз по лицето ти разбрах.
Но ако вече си смирена
ще те целуна пак без страх.“
„Недей!“
„Приятелко прекрасна!
Нима за чистия копнеж
на неизвестността ужасна
без жалост ще ме предадеш?
И болката ми не разбрала?
Нима това е любовта?
Целувка щом не би ми дала,
не вярвам аз във обичта!“
С въздишка бедната отвърна
и скривала допреди миг
прекрасния си нежен лик,
към него бавно се обърна.
О, как той сам се овладя!
С какво спокойствие огромно
И някак бавно, сякаш скромно,
с целувката си как успя
да влее палещото чувство
в невинната й млада гръд!
Целувките му как горят,
как знае хладното изкуство!
Ах, Еда, Еда! За какво
в това тъй дълго мигновение
от пламенното тържество
отпи щастливо упоение?
Сега в душата ти звучи
на непозната страст прибоя
и вече на съня в покоя
не ще затвориш ти очи.
И ще сънуваш все неясно
тъй непонятните неща,
в постелята ти през нощта
ще бъде вече странно тясно.
А пролетта навън дори
и по скалите се познава —
мъхът зелен по тях искри
и птичка весело запява;
и тича по гранита сив
поточе със вода сребриста,
гората пък с прохлада чиста
облъхва целия масив.
А там, зад хълма, дол се крие —
с цветя е целият застлан
и аромат като тамян
из въздуха лъчист се вие.
За теб е страшно с нежността
вълшебството на пролетта!
Не слушай птици сладкогласни!
Не бързай, станала от сън,
към утринния хлад навън!
И на поляните прекрасни
не идвай, Еда, ти. Уви
— докрай хусаря забра
Потънаха пак в сън горите
и грейна ясната луна,
разляла бледа светлина
ведно на залеза с лъчите.
И с двойни сенки пак трептят
елите сред гората здрачна,
и пада леко нощ прозрачна,
щом бавно тръгва си денят.
Но късно е. Ръце преплела,
тя става с пламнали страни
и мълчаливо, поглед свела,
към къщи бавно пак ситни.
Перейти на страницу: