Реси — неуловимият приятел
- Автор: Велтистов Евгений Серафимович
- Серия: Приключенията на Електроник #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Яню Стоевски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Реси — неуловимият приятел». Краткое содержание книги:
Евгений Велтистов
Реси — неуловимият приятел
Малката европейска аерогара Таймер беше прочута с точността си.
Няколко минути след кацането пътниците влязоха в сградата на гарата. На дългата ниска маса бяха наредени куфари: обли и квадратни, изпъстрени с орнаменти и облепени с етикети, плетени и непромокаеми. Носачите ги изнасяха до колите. Куфарът, който приличаше на калъф за контрабас, качиха внимателно в един съвсем нов „шел“. Стопанинът му плати на носачите и, като кривна шапката си назад, изфуча с голяма скорост.
Никой от пътниците не забеляза как карираната чанта, която стоеше до куфарите, се изплъзна от мястото си и се издигна във въздуха. И чак когато се разнесе един изумен възглас: „Какво става? Това е моята чанта!“ — всички, които бяха в залата, повдигнаха глави и видяха карираната чанта, която по един странен начин се насочваше към отворената врата. След чантата на площада пред летището се изсипаха носачи, пътници, служители и се убедиха в удивителната способност на обикновената пътническа чанта, в която можеше да се побере само чифт бельо и термос. Чантата летеше над покривите на Таймер и набираше височина.
— Какви са тези шеги! — каза с хрипове в гласа старият човек, като чукаше с бастуна си по камъка. — Моля да ми се върне чантата! Ето квитанцията!…
— Малко недоразумение. Сега ще го изясним. Всичко ще се уреди.
Обърканият дежурен заведе пътника в служебното помещение. Такъв невероятен случай и точно в неговата смяна!… Но загубеното си е загубено и без полиция няма да мине.
Хеликоптерът на полицейската служба се издигна десет минути след това (полицейският инспектор разпита подробно дежурния по аерогара за всички подробности на произшествието). В синьото небе хеликоптерът изглеждаше като чудовищна жълта пеперуда. С металически трясък полицейската „лимоница“ се понесе над улиците, където беше забелязан летящият предмет, и увисна над реката, която опасваше старата част на града. Къдравият тъмнозелен хълм със скъпите вили се издигаше зад реката; стъклото, металът, полираният камък отразяваха слънчевите лъчи. Летецът с примижали очи гледаше как автомобилите пресичаха реката по двата моста и се изкачваха на хълма от разни страни. И понеже можеше да се лети над почивната зона само в случай на крайна необходимост, дежурният полицай реши да заобиколи хълма откъм новия, висящ мост и да не отива твърде навътре.
След няколко минути полицаят с удовлетворение чу по радиото, че именно над тази улица регулировчикът видял летящ пъстър предмет. Сега зоркият поглед на летеца се плъзгаше по покривите на вилите, забелязваше скъпите автомобили, изследваше вълнистата зеленина.
Черният „шел“ спира до вратата. Зад нея — двуетажни вили, великански шапки на платаните, насадени тук преди триста години. Стоп! По-нататък за хеликоптера е забранена зоната, само „телът“ може да пресече невидимата граница. Автомобилът принадлежи на господин Манфред фон Круг — почетен доктор, потомствен барон, известен изобретател. Също и земята, на която здраво стоят платаните, къщите и лабораториите и самото небе над тях.
Нито едно момченце няма да се реши да прескочи през ниската бетонна ограда, макар че на нея няма табелка, на която да пише, че това е забранено. Изобщо никакви официални надписи, освен една скромна емайлирана табелка: „Работници и служещи не се търсят“. Туристите, които идват да се фотографират край вратите на лабораторията на фон Круг, остават разочаровани, когато видят бетонната ограда. Но после, когато показват снимките на познатите си, с гордост говорят за скромността на учения. И тези фотографии предизвикват значително по-голям интерес, отколкото църквицата от петнайсети век, картинната галерия или други забележителности на стария Таймер. Манфред фон Круг. Значи ето къде работел той: в тези потънали в зеленина вили се извършват световни открития…
Хеликоптерът направи завой и отлетя нататък да оглежда хълма от другата страна.
На безлюдната платанова алея, в гъстата трева, падна отгоре карираната чанта. Чу се трясък. От чантата изскочи черно, космато до самия нос куче. То се отърси, както правят всички кучета, когато неприятностите вече са отминали, а после хукна да тича по алеята, където току-що беше преминал „шелът“ с товара в багажника. Кучето тичаше тромаво, но живо и стремително, като отскачаше от асфалта с късите си, криви и яки лапи.
По подскоците, по косъма, по махащите като флагчета уши безпогрешно можеше да се каже, че това е фоксер. И навярно фоксер от особена порода, особена издръжливост, щом намери в себе си сили, след такъв главозамайващ и дълъг полет, полет „слепешком“ — в тъмната, затворена с цип пътническа чанта да хукне по следите на „шела“. Същият „шел“, който той преследваше от самата аерогара.