Целувката на Саломи Джейн
- Автор: Харт Франсис Брет
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сидер Флорин
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Целувката на Саломи Джейн». Краткое содержание книги:
Франсис Брет Харт
Целувката на Саломи Джейн
Само един изстрел бе даден. Беше отишъл настрана от целта — главатаря на Комитета за бдителност — и Пийт Червения, който го бе дал, бе останал на тяхната милост. Защото ръката му се беше схванала от усиленото препускане, а погледът не можа да се съсредоточи поради неочакваното им нападение и така се стигна до неизбежното. Той мрачно се предаде; другарят му, скитник и конекрадец, се отказа от проточилата се борба с чувство, близко на облекчение. Дори и разгорещените и отмъстителни победители бяха доволни. Бяха хванали жертвите си живи. По всяко време през продължителното преследване можеха да ги повалят с един куршум от пушка, но това щеше да бъде недостойно, против правилата, и щеше да завърши с обикновено сбиване, вместо да послужи за назидание. А колкото за това, съдбата им бе вече решена. Техният край — въже, преметнато на някое дърво, — макар и не санкциониран от закона, щеше поне да претендира за правосъдието. Така Комитетът за бдителност щеше да отдаде дан на реда, който самите му членове бяха пренебрегнали при преследването и залавянето на провинените. И все пак тази странна логика на граничните области ги задоволяваше и придаваше известно достойнство на кулминационната точка.
— Ако имаш да кажеш нещо на твоите хора, кажи го сега, и то без да се бавиш — каза главатарят.
Пийт Червения се огледа. Бяха го хванали пред собствената му хижа на разчистената поляна, където няколко сродници и приятели, повечето жени и деца, бяха наизскачали вън и зяпаха заобиколилите ги двадесетина души от Комитета. Всички бяха свикнали на сцени на насилие, кръвна вражда, преследване и страдания — единственото, което ги бе изненадало, беше внезапността на нападението и бързата развръзка. Те гледаха с изумено любопитство и донякъде разочаровани — не беше имало кажи-речи никаква схватка, никакво зрелище! Едно момче, племенник на Пийт Червения, беше се качило върху бъчвата за дъждовна вода, за да може по-добре да вижда какво става; високо, хубаво, отпуснато момиче от Кентъки — дошла на гости съседка — стоеше облегнато на вратата и дъвчеше дъвка. Само едно жълто ловджийско куче бе озадачено и развълнувано. То не можеше да разбере дали ловът току-що е свършил, или тепърва започва, тичаше възбудено напред-назад и се мяташе ту към преследваните, ту към преследвачите.
Главатарят повтори подканата си. Пийт Червения дръзко се изсмя и погледна жена си.
При този поглед съпругата му пристъпи напред. Изглежда, тя имаше много нещо да каже на главатаря — несвързано, яростно, озверено. Душата му щяла да се пържи в ада заради извършеното този ден. Той се смятал за мъж, един подлец, дето го е страх да се покаже около къща, пълна с жени и деца, освен с глутница други „копои“! Тя трупаше оскърбление връз оскърбление, хулеше ниския му произход, дедите му, съмнителното му раждане и най-после бясно се погаври с болната му жена, бясна нападка на жена срещу жена, докато пребледнялото му лице се скова и единствено западноамериканският фетищ на неприкосновеността на слабия пол не позволи на гърчещите му се пръсти да се вкопчат в спусъка на пушката. Дори и мъжът й го забеляза и с полузаповедническо „Хайде, стига за това, жено“ я потупа по гърба с освободената си лява ръка и така се сбогува с нея. Главатарят, все още блед от жигосващите й думи, рязко се обърна към втория пленник:
— Ти също, ако имаш някого, с когото да се простиш, сега му е времето.
Той вдигна очи. Никой не се помръдна, нито проговори. Не беше от тези места, случаен съучастник на Пийт Червения, намерен от него и непознат на никого. Млад още, но крадец от бездомното си детство, в което бащата и майката бяха само забравена мечта, той, обичаше коне и ги крадеше, приемайки напълно крайграничното смъртно наказание за обсебването на това животно, от което толкова често зависеше човешкият живот. Но разбираше от коне, това личеше и по тоя, който бе яхнал — само допреди няколко дни собственост на съдията Бумпоинтър. Това беше единственото му положително качество.
Неочакваният въпрос го изтръгна за миг от състоянието:
на нехайно безразличие, защото това състояние бе част от неговия занаят. Но може би в този миг той се засегна, че представлява от себе си нещо по-малко от своя другар и злоезичната му жена. Така или иначе, само поклати глава. И когато я поклати, погледът му случайно падна върху хубавото момиче до вратата, което го гледаше. Главатарят също може би се трогна от пълната, му самотност, защото и гой се поколеба. В същото време той видя, че момичето гледаше самотния пленник.
Хрумна му една глумлива мисъл.
— Саломи Джейн, няма да е лошо, ако додеш тук и кажеш „сбогом“ на един умиращ, и то без никой близък каза той.