Две раси
- Автор: Константинов Константин
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Две раси». Краткое содержание книги:
Константин Константинов
Две раси
Какъв безотраден, мокър ден легна неочаквано над Лазурния бряг! Припълзял сякаш из мъгливите предели на Нормандия, из калните предградия на Париж. Неприличен ден за сините влакове с трите златни букви P. L. M., за зелените палми и цъфтящите брегове на Приморските Алпи.
Отзарана слънцето лееше водопади сребро над Кралските градини и тихите улици на Ница, морето и небето взаимно се усмихваха като сини детски очи, а „Променад-де-з-Англе“ трептеше от белите дамски фигури и пъстри чадъри.
Сега — равно и безнадеждно вали. Кръгозорът се е стеснил и от Антиб до Вильфранш висне като похлупак едно беззрачно небе от сгъстена влага.
Вдигнал яката на пардесюто си, излизам от малката гара на Кан и сам недоумявам: каква прищявка на съдбата те изхвърли насам, любезни?… Кан — аристократичната красавица на Ривиерата, зимният курорт на принцове и милиардери, любимото убежище на Мопасана и на безгрижните в тоя свят, едничкото селище може би, дето липсват спасителните надписи: „Ресторан с определена цена — 1 фр. и 50 сантима“… По̀врага!… Не сме ли всички от едно тесто — и ония, които отиват сега в черни облекла към английските хотели, и ти, който слизаш от третокласния вагон на междуградския влак?… Хайде! Ти имаш право на няколко часа тук, дето другите пилеят месеци и години!
Дъждът плющи по асфалтираната улица. Воден прах мрежи тежките здания, в прозорците на които пъстреят вече дискретните абажури на запалени лампи. На малкия кръстопът стражарят, измокрен в своята пелеринка, направлява беззвучния низ луксозни коли „Пакар“, „Хиспано“, „Ролс-Ройс“, блеснали вътре с цветя, кожи и скъпоценна женска плът. Няма товарни коли, които гърмолят, няма забързали пешеходци; само един трамвай, жалък сред широките тихи улици на това царско градче. Няма кресливи афиши и улични продавачи; само кратки английски надписи и тук-там през кристалните порти заглушен ритъм на чарлстон и шими.
Вечерта пада неусетно, бърза и гъста. Малкият кей е безлюден. Десетина лодки с платна, няколко моторни, една яхта леко проскърцват до стените. Надлъж, по цялата еспланада, редицата чинари протягат жилести ръце, а палмите, събрани в китки, полюшват увиснали глави. Пейките са празни, кьошкът за музиката — затворен. Далеко, към Сен Рафаел, един маяк немощно премига. Невидимо, но съвсем близко, морето се блъска разярено о каменния бряг, ограден с парапет.
Наистина, каква абсурдна вечер над гнездото на безгрижните в тоя свят!…
Те седят сега около чайните масички, отегчено остроумничат или танцуват като автомати в затоплените зали. После се обличат и тръгват към Казиното. То свети вече там, в дъното на алеята, с всичките си прозорци над морето. Лакеи в бели нагръдници и къси панталони стоят като изваяни до вратите. Въздухът тежи от парфюми и танго. Открити рамене и гърди блестят матово, като слонова кост. В големия салон на зимната градина тракат жетони и някои всяка минута отсечено и сухо подканя: „Faites vos jeux mesdames et messieurs! Rien ne va plus!“1
Провесени на стените, два сини афиша съобщават, че утре Питоев ще гастролира тук със „Света Жана“ на Шоу. Клетата „Света Жана“ в казината на Кан и Монте Карло!…
При вътрешния вход на казиното един снажен, бръснат юначага в бели чорапи и верижка на шията изследва с поглед моя измокрен каскет и вдигната яка на пардесюто, сякаш иска да каже: „Я виж! Тоя пък екземпляр що ще тука?“… И смутен, аз поемам обратно по стъпалата към мократа улица.
Отсреща витрините излагат всичките свои блясъци: екзотични цветя, злато, коприна и бисери. Те се редят безброй, една до друга, ослепителни и замайващи, като фантастично огърлие на улицата, като лудешка оргия на сияния и багри под това черно небе.
Само в една от тях имаше нещо по-друго. Върху стъклото лъщеше златен надпис: „Au royaume des chiens“ — „Кучешкото царство“.
Вътре елегантна преградка делеше витрината на две топли гнезда, постлани с кадифени възглавки. В едното от тях, свит на кравай, с израз на отчаяна досада, спеше малък породист мопс, а в чинийка до носа му се мърдаше недоизядено суджуче. В другото, миниатюрно, обрасло в дълги, меки косми, въртеше очи смешно скитерие, едно от ония буболечки-кучета, създадени единствено да се гушат под скунксовите палта на нежните създания с подсенени очи и карминени устни. Малки картони в двата ъгъла сочеха цените на тия несравними животни: 3000 и 5000 франка.
Останах така, закован, една дълга минута пред изпотените стъкла на „Кучешкото царство“. И изведнъж в паметта ми се превъртя и закри всичко наоколо — друга картина, видена десетина дни по-рано.
1
Залагайте, госпожи и господа! Залагането свършва!