Една нощ

— Е? Ами сега? Фаровете не щат да светят!…

Жената го погледна. После разбра, помисли един миг и рече:

— Ха! Значи, не можем да продължим — и веднага се засмя: — Е, тогава — какво? Ще спим тука, в колата!…

Той не отвърна, помилва снизходително лицето й, отново сбра вежди и запали цигара, съобразявайки какво да прави.

— Ама аз не се шегувам — продължаваше жената. — Защо да не останем тук?… Виж колко е хубаво!… Щом съмне, ще тръгнем!…

Лятната нощ бе изпълнила пространството и всичко наоколо се бе преобразило. Разсеяната светлина на безбройните едри звезди смътно отделяше небето от невидимата земя. Едно бездънно мълчание бе потопило целия свят и само шумът на съскащите в тъмнината класове и песента на щурците бяха единствените потайни звукове, родени сякаш от далечината.

След минута мъжът веднага реши:

— Трябва да нощуваме там, в града. Утре ще прегледам повредата!… По дяволите!… Няма какво да се избира!…

Той отново се качи вътре, запали малките фарове, обърна предпазливо колата и пое бавно към блещукащите светлини на градчето.

Тя погали ръката му:

— Не струва да се ядосваш за такава дреболия. Мигар и така не е хубаво?… На̀, ще нощуваме в непознато място!

Усмихна се, притисна страна до лицето му и добави:

— Аз дори малко се радвам.

След десетина минути колата влезе в главната улица, светнала от дюкянчета, зави край църквата с камбанария и спря пред единствения в града хотел. Още щом наближиха нататък, някаква благоуханна вълна ги лъхна и колкото по̀ навлизаха, толкова по-широко, гъсто и проникващо ставаше това благоухание, докато най-после ги потопи изцяло. То беше самият въздух наоколо — топъл, сладникав, странно замайващ. Те с недоумение се огледаха. Насреща тъмнееше малка, бухнала от зеленина градинка. Лампата на хотелската врата осветяваше клоните на кичести дървета и те разбраха: цялата градинка там бе от стари липи, отрупани с безброй цъфнали цветове, които лееха своя аромат в някаква неудържима, лудешка разточителност.

Той заключи колата, взе несесера и горните палта и тръгна след момчето. Хотелът беше стара паянтова сграда, с под, който се тресе при всяка стъпка, и с легло за прислугата в коридора. Дадоха им най-хубавата стая, над улицата, с прозорци срещу градинката. Два зелени таблени кревата, умивалник и една желязна печка на средата бяха цялата мобилировка. На разтворените прозорци мърдаха два пожълтели транспаранта. Тук отново ги посрещна упоителният въздух, който влизаше направо, без примес на улицата, от клоните на високите дървета, протегнати към стените.

Когато останаха сами, младата жена приближи до мъжа, който оглеждаше наоколо с недоволно лице. Тя го прегърна през раменете и отново се засмя като дете, което се забавлява:

— Виж каква е… смешна стаичката!… А липите, липите, усещаш ли ги?…

Той също се усмихна, победен от нейното добро настроение. Е! Всъщност какво пък толкова лошо се е случило?… Вместо към полунощ, ще стигнат утре след обяд. Не е голяма беда!…

Измиха се набързо и слязоха да вечерят някъде. Градецът, напечен през деня, бе оживен от вечерната прохлада. По главната улица, на едно разстояние от стотина метра, се разхождаше напред-назад местната интелигенция — млади чиновници, моми, ученици и ученички. Тук-там по ъглите мъже седяха около малки масички и пиеха кафе, вътре други тракаха табли и билярди. От осветените дюкянчета, които почваха да се затварят, различни радиоапарати предаваха една и съща мелодия. Сегиз-тогиз по средата минаваше каручка, запретната в две магаренца, или някой празен камион разцепваше върволицата от единия до другия край и изчезваше с рев. Дъх на прах, и семки и на прясно печено кафе изпълваше улицата, ала всичката тая смес, както и равната глъчка на множеството се стапяха в плътния, сладък аромат на липите. Той господаруваше над градеца, идеше от време на време по-силен, с някой полъх на ветреца, и проникваше упорито като дълбока, вълнуваща тръпка.