Есенно слънце
- Автор: Константинов Константин
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Есенно слънце». Краткое содержание книги:
Константин Константинов
Есенно слънце
От три дни се вари ракия. Вчера заран пристигна от Буковец с каруцата Лукан, ратаят, запрепускал чак досред двора. Брадясал, почернял, бъбрив повече от друг път. Още неспрял, и викна:
— Бай Асене-е!…
Той знае, че няма защо да вика, но не може да се сдържи. Висок, мършав и бос, с дрипави панталони, през които се вижда голо месо, той разпрягаше, подръпвайки кобилата за ушите, ухилен и чевръст. Каскетът му се крепеше на тила, на долната му устна бе лепната цигара, а другата пъхната зад ухото.
От дъното на огромния сайвант се появи стопанинът с тесла в ръка, по риза, разгърден.
— Бай Асене! От общината заръчаха да платиш таксата за днешната каша… До три часа, кай агентът, да платиш! Инак, кай, ще сложим печат… До три часа!… Сега Малчовите туриха да доизваряват един казан…
Той сне цигарата от ухото, запали я от угарката и продължи:
— Бай Асене!… — Я!… Четиридесет и пет литра — тупна той бурето в колата — жълта, препечена… Цяла нощ не сме мигнали с дядо Михал…
Другият търпеливо го слушаше, присвил спокойните си сиви очи, и устните му мръднаха в обикновената, небрежна и насмешлива усмивка:
— Хубаво си се накитил ти, господин Лукане!… Ха върви да се поизветриш, че ще слизаш в града… Трябва да пригласим щайгите.
— На дяда Михала му се намерило мъжко внуче, бай Асене! Второ!… Черпи ме човекът едни малки цигари.
Той приближи, смигна дяволито и добави по-тихо:
— Един казан котробанд мина!… Ха! Чакай… Бай Асене, акушерката праща много здраве…
То е малко смешно дори: и по вид, и по възраст тоя четиридесет и шест годишен мъж, винаги пъргав и як, който още няма бръчки и чиято кожа въпреки кърската работа е нежно-матова, е по-млад от тях. Но всички — и Лукан, и Руси, който води берачките, и Лукановата Ката, — всички му казват „бай Асен“. Това е господарят. Той дава хляба. Това е вековната почит към големия имот и неговия стопанин.
Преди две седмици, когато пристигнах тук, беше мокро и студено време. Подранил есенен дъжд се бе закрепил като че за месеци. От гарата файтонът затрещя през града по калдъръма на главната улица, която стига до окрайнината. Минахме пивоварната фабрика, после улицата се превърна в шосе, което стръмно възлиза по близките хълмове. Файтонджията, накачулен с окъсана мушама, скочи по едно време от капрата и тръгна пешком наспоред.
— Хе-е там, виждаш ли — посочи той на широко с камшика, — като почнеш от онзи орех долу, че до горичката на върха, е все хаджи Вълчев имот… Сега е на бай Асен де, ама остана от баща му, хаджи Вълчо Загореца. Голям имот, голямо нещо!… Трябва да има хилядо и петстотин декара…
На завоя конете сами спряха да починат. Запалихме по една цигара.
— Вий трябва да сте акрани с бай Асен?… Тъй, тъй… На гости, за гроздобера!… А-а! Чудо лозя! Всякакви — и десертни, и за вино. Само че, да ти кажа ли, тоз имот работа иска, не е шега!… Дий, чоджум!…
Колата отново тръгна полека по стръмнината. Файтонджият закрачи отстрана.
— Добър човек е бай Асен, ама е самичък, пък и капитал трябва да хвърлиш тук, големи пари трябват!… Откак се е върнал от Европа, блъска се човека, пада-става, ех, тури го малко в ред. Хем да му се не надяваш: хич, де е бил научен той на такваз работа!… Ама какъв чифлик беше едно време! По стотина жени прекопаваха, беряха и лозя, и сливи, и черничев лист… То пак добре, че и толкоз оцеля подир хаджи Вълчо! Старата хаджийка беше чалъшкън жена, мъжка жена — всичко взе в ръце. Бай Асен го нямаше тогаз тука… През събитията през двайсет и трета година трябваше да бяга в странство и сума години го нема̀… Дохожда си по-късно за пет-шест дена, колкото да види майка си — и пак навън… По Сърбия бил, не знам де си още — във Франция ли, в Германия ли, — учил там нещо, работа, думаха, завъртял и не се връща. Пък старата я удари дамла, имота чужди го работеха — съсипия!… Хеле, един ден пристигна бай Асен, ама изпърво чухме, че станал чиновник. Докато разберем, дето се вика, че е в града — той зарязал службата и поел чифлика. Сетне старата се помина, той се пренесе тук, пък къщата в града я гледа леля му… Бива го човека, не може да му се изяде хака, каквото залови — върви му, на хаджийката се е метнал… Само че, да ти кажа, трудничко трябва да му е, според както е мойто мнение… Все едно с игла кладенец да копаеш… Че то половината имот — тревясало, подивяло… Самин ще видиш! Какво беше едно време! Китка!…
Той млъкна, качи се на файтона и се полуизвърна:
— Пък весел човек, бей! Едно сърце има — от младите по-млад!… Лятно време аз всеки празник му карам тук гости от града — идат като у тях си…