Когато децата заспят

— Госпожица Фифи, госпожица Фифи! — вика леля Тота и маха отчаяно двете си меки ръце. — Елате да ви пременя. Де е господин Петър — защо го няма още? Ах, Боже мой, пак ще закъснеем! Ще се съмне — и няма да успеем.

Стъкленият Фокси скача около Меца, а червеният Палячо пляска ръце и пее:

— Ай гиди, Мецо-мецано, дълго ти руно непрано!…

— Пепеляшо, тичай да викаш господин Петра! — крещи леля Тота.

Но господин Петър вече пристига — ококорен, червенобузест, с моряшка блуза и сини панталони.

— Дайте булчините цветя — вика парцалената леля — и елате да ви натъкмя!

Но какъв е тоя шум и тропот? Какъв е тоя звън на оръжия и глъчка? От кутията до Ваньовото легло изскачат един по един и се строяват оловните войници. Капитанът със златни пагони е отвън и строго ги гледа. Те също се готвят за сватбата. Ето строиха се по четири — и — троп-троп — замаршируват към къщата на булката. Пристигат вече и други гости: един гумен слон пъшка и се клати. Ф-р-р-р — фучи и спира тенекиен автомобил със закован на него шофьор.

— Ох-ох! — вайка се леля Тота. — Гостите дойдоха, пък ний още не сме готови! Ами къщата — де е къщата?

Изведнъж от кутията с каменни кубчета заизлизат една след друга пъстрите плочки, колонки и кулички. След малко къщата ще бъде готова.

Оставят Пепеляшка да почисти и нареди къщата и сватбата потегля. Начело се клати на един крак латерничката и тананика: тан-тин-тон-тин. След нея вървят младоженецът и булката, окичени с бели цветя — тя в тиролска рокля, той — в своя моряшки костюм. Зад тях пристъпва със своя дървен чатал леля Тота и нарисуваното й лице се смее доволно: „Ех, че пък сватба ли дигнаха — чудо!“ Стъкленият Фокси лае и подскача наоколо, а Палячо изтичва напред, нарежда се до латерничката и тържествено пляска с ръце. Зад леля Тота бавно пристъпят Меца и гуменият Слон и си шушукат приятелски. След тях е оловният капитан със своята рота. Най-накрай фучи празният автомобил. А през прозореца наднича засменият месец и праща много здраве по своите сини копринени жици.

Така шествието върви през стаята, тръгнало от единия ъгъл към другия.

Ала тъкмо стигат до средата, и нещо ги спира. Едно запъхтяно малко мишле се покланя дълбоко и казва с писклив гласец:

— Госпожи и господа, моят баща, големият Мишок, ме изпрати да ви поканя всички на неговата трапеза. Той узна за сватбата и във ваша чест е приготвил богато угощение. Заповядайте, госпожи и господа!

— Ура! — закрещя и запляска червеният Палячо, а Фокси залая от радост. Меца се дигна на два крака, заигра и затананика: „Ще си хапнем, ще си сръбнем!“

— Дясното рамо напред — ходом марш! — изкомандва оловният капитан. И всички се упътиха на гости у стария Мишок.

Старият Мишок приемаше нощем в долапа, дето държаха ябълки, луканки, захар и орехи. Там наистина имаше сложена богата трапеза. Сам Мишокът с жена си и петте малки мишлета прислужваха на гостите. Всички насядаха, а понеже краката на младоженеца господин Петър не се сгъваха, той се възлегна цял върху няколко фъндъка вълна. Вън остана само шофьорът, който беше закован на своя автомобил.