Куклите
- Автор: Константинов Константин
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Куклите». Краткое содержание книги:
Константин Константинов
Куклите
В една есенна вечер по пътя за града вървяха двама души: дядо Паруш Късметът и внучето му Янко. Дядото беше дребничък, прегърбен старец с ожулена абичка и потури. Всичкото му имане беше три кукли, една гъдулка и внучето, едничко останало от цялата измряла челяд. Зиме, лете, по сборове и панаири те разиграваха куклите и така поминуваха. Веселяха хората и хората ги обичаха. Всички познаваха трите кукли, гъдулката на стареца и дайрето на Янко.
Дядото се закашля, поспря и въздъхна:
— Стар съм вече, сине, стар… И ръцете, и гърлото май не държат… Барем ти да беше поотраснал — да не ми е мъка за тебе!…
— За мене грижа да нямаш, дядо! — отвърна Янко. — Че ти по-голям ли беше, кога тръгна да си изкарваш хляба?…
— Какво по-голям! Ей такъв пумпал на, като тебе. С бели мишки ходех: късмет на хартийки продавах. Нали оттогаз ми остана това име — Паруш Късметът. Пък сетне направих куклите… Е-ex, късмет, дядовото, ама за другите — не за нас!…
Стигнаха при един голям двор. Вътре пламтеше огън. Виждаха се разтоварени кораби и кошове грозде. Чуваше се глъчка и шум. Беше гроздобер и берачите току-що бяха се върнали от лозята.
Стопанинът и работниците посрещнаха дядо Паруш и Янко с радост. Нагостиха ги. Почерпиха ги с прясна шира. И дядо Паруш пипна гъдулката, сложи столчето с куклите пред себе си и почна:
— Де бре, Кара Кольо! Хайде, Керо! — подвикна дядо Паруш на куклите и те затропаха по столчето. А гъдулката продължаваше:
Янко удари дайрето. Старецът веднага започна друга песен. Куклите се завъртяха и ситно-ситно затропаха.
— Бравос, бе Паруш! Жив да си, развесели ни тая вечер! — викна засмян стопанинът. — Сега хайде да лягаме, че и ти си уморен. Пък утре ще те водя на лозе, да си починеш и се погрееш на слънце.
Прибраха се всички. През листака на дюлята отсреща се показа сърпът на месечината. Дядо Паруш сложи торбичката си, легна в къта и пак се закашля. Янко прибра столчето, гъдулката и дайрето, па се сви до дядо си. Всичко притихна. Само старецът още пъшкаше и тихичко се обади на малкия:
— Я, синко, дай си гърба по-близо, да се стопля! О-х-х… старост… Горко ни дошло!…
Янко притисна гръб о стареца, притвори очи и изведнъж се сепна. Ослуша се. Наблизо някой повтори:
— О-х-ох! Горко му дошло! За едно кожухче да е петимен!…
Янко отвори очи, понадигна се и се слиса. Месечината бе огряла трема. На чергата до дядо му се бяха изправили трите кукли, слезли от столчето, дето цял живот бяха стояли. Стояха и разговаряха помежду си. Той потърка очи. Те, те същите. Ей го на Тодор с шарените гащи и с капелата. Ей и Кера с булчината премяна и с коса от царевични реси. Ей го и Кара Кольо с рунтавия калпак, с червени шалвари и калъчка от тенеке. Същите.
— Горкият дядо Паруш! — тъничко продума Кера. — Тъй ли беше едно време, когато беше по-млад! И той пременен, и ние като хората. Пък я сега — шест години вече все с един фистан ходя…
— Тя пак за фистани… — изръмжа страшно Кара Кольо и хвана калъчката. — Не вижда, че съм останал с един мустак, ами…
— Да ти кажа ли аз тебе, бай Кольо — обади се Тодор, — няма кой да ни разиграе нас, както трябва, както едно време, че да видиш! Пари с торба, дето се рекло, ще съберем. И старецът да се облече, и нас да ни стегне… Пък какви представления ще му разиграем: тука ли си — там стой!…
— Не знам — смръщи вежди Кара Кольо. — Тъй ако върви, лошо ще свърши. Ще ми причернее някой ден и — хряс! — с калъчката и вас ще заколя, и себе си ще ръгна. Туй за туй!
Трите кукли тръпнаха към срещната стена и потънаха в сянката. Янко отново сложи глава на торбичката, усмихна се за нещо и заспа.
На другия ден по залез слънце дядо Паруш се върна от лозе заедно с корабите и берачите. Лумна огън пак в широкия двор. Замириса на шира. Зацвъртя в жаравата пастърма за вечеря. Старецът се поогледа за внучето. Сутринта то беше казало на дядо си, че ще остане в града. Сега го нямаше. Заобиколи из двора — няма го. Надникна в трема — и там го няма. Нито него, нито куклите, нито гъдулката. Старецът се уплаши. Бре! Какво ли е станало? Нещо лошо ли се случи? Избяга ли момчето?
Събраха се хората наоколо, закачат стареца, шегуват се. А пък той — а-ха — ще заплаче. Изведнъж се видя съвсем самичък на света.
И току пое торбичката да тръгне да търси внучето си — ей го в двора влезе Янко със столчето през рамо, с гъдулката в една ръка. В другата държи калпака си. Дойде при дяда си и му подаде калпака.