По реката

Оттатък, във второкласния салон, са по-спокойни и по-малко заети със себе си. Тук е обикновената, сива публика: работници, селяни, пребрадени женици, дребни търговци, чиновници. Те седят притиснати един до друг по пейките или приклекнали до стените, завързали са вече познанства и разговарят. Ония, които пътуват за пръв път, гледат през прозорците с вдървени полуусмихнати лица, дето се чете възторжено любопитство и малко страх. Вън, от двете страни, отрязани в четириъгълната рамка на стъклата, бавно се движат двата бряга, окъпани в изобилен слънчев дъжд и насечени на места от остри черни сенки. Оттук това изглежда като някаква изкуствена панорама, като някои от ония панаирски палатки, в които през големите кръгли стъкла се виждат вълшебни пейзажи.

Насред салона се е изправило едно семейство: слабичък възрастен мъж с жена си и тринадесет-четиринадесетгодишна дъщеря ученичка. Те са се качили преди малко, ще пътуват чак до края, но още не са се усвоили и гледат любопитни, стеснителни и любезни всички. Мъжът, както се разбира от разговорите, които води с тоз-онзи от пътниците, е стар основен учител и разхожда семейството си с обиколни билети. Той е пременен официално — черен костюм с гънка не само на панталона, но дори отзад на сакото, с чупната твърда яка, има подстригани сиви мустаци и сбръчкано, но младежки усмихнато лице. Той е захапал незапалена цигара и десет пъти отказва любезно на хората, които му предлагат огън, като обяснява: решил е вече да не пуши, но все още му е чоголно, та се залъгва така. Той е начело на групата. След него се движи, разклатена като юрдечка, закръглена женица, много по-млада от него, също сконтена в ново манто и лачени обувки. На края е момиченцето — бледо, миловидно, в синя ученическа униформа. Бащата държи в ръка някаква сгъната малка карта и от време на време слага на носа си, като го крепи с ръка, никелово пенсне, обяснява им нещо и сочи с пенснето ту вляво, ту вдясно. Майката и момичето го гледат възторжено в очите и едва после се обръщат към бреговете. Радостна кротост и малко гордост излъчват трите лица. Те не се застояват на едно място, обикалят навсякъде, стъпвайки внимателно, разглеждат всичко и се извиняват бързо, ако бутнат неволно някого.

Между това слънцето се е издигнало вече, денят е чудесен, безоблачен и топъл. Всички излизат вън, под разпънатата тента на горната палуба. Там вече са се разположили едни — закусват и пият бира, други — насядали по пейките гледат насреща. Долу, във вътрешността на параходчето, заглушено тупа машината, край бордовете тихо се плакне водата. Една светла въздушна ширина се открива оттук — и реката, спокойна и уверена, сякаш води далеч, в някоя непозната прекрасна страна. Сегиз-тогиз върху стръмния тесен бряг се мерне варосана къщурка с висока върлина отпреде, на която се вее български байрак: граничен пост. Тогава всички очи се насочват нататък. Около къщурката се разтичват пет-шестима войници, съвсем мънички от далечината, нареждат се бързо в една редица, с лице към реката. Белите навои и цевите на пушките блестят на слънцето. Вижда се как вземат за почест и параходчето тържествено и гордо надува сирената, отговаря на честта и поздравява надълго знамето и момчетата, които пазят българската земя. Тръпка пропълзява по смълчаните, струпани до борда хора. Това е просто, внушително и неизразимо вълнуващо. Калпаците се свалят, шапки се размахват, развяват се кърпички и овлажнелите очи дълго още се взират нататък, дето вече нов отвесен скат е скрил и поста, и войниците, и двете големи рунтави кучета, които лаят на брега. До края, чак до вечерта, това се повтаря през час-два, винаги със същото трепетно, почти мистично чувство.