Произшествие
- Автор: Константинов Константин
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Произшествие». Краткое содержание книги:
Константин Константинов
Произшествие
По пътя за село Горно Усое се клатушкаше файтон. Той возеше към далечното било на планината трима души от града: следовател, лекар и заместник-прокурор. Предния ден в селото се бе случило произшествие — внезапна смърт с белези на отравяне — и сега трябваше да се почне разследване, като се извърши и аутопсия на самото място.
Селото отстоеше на петнадесетина километра от града. Тръгнаха рано сутринта, като правеха сметка да се върнат към два-три часа следобед. Няколко дни преди това беше валял дъжд — пороен, майски дъжд. Но тоя ден небето беше синьо, измито, без никакво облаче, и едно ярко слънце режеше очите.
Пътниците, както обикновено става, отначало бодри и приказливи, полека-лека, люшкани от колата, потъваха в тъпа и приятна сънливост. На широкото седалище бяха следователят, слабичък, с изтощено лице човек, облечен в старо пардесю, стиснал под мишница кожена чанта, и докторът — къс, пълен, с голяма посивяла глава и изпъкнали очи, които му придаваха сърдит израз. Върху коленете си той крепеше тумбеста лекарска чантичка. От време на време следователят сгърчваше лице в болезнена гримаса и се размърдваше. Тогава седналият отсреща млад заместник-прокурор, стегнат в хубав пътен костюм и с цигара в уста, участливо се обръщаше към него, но не се решаваше да се обади. Той бе отскоро назначен в съда и още не бе се сближил с колегите си.
Градът отдавна се бе скрил зад първото възвишение. Файтонът се друсаше по разваления, цял в локви път, който лъкатеше между нивя с наведени класове, макове и метличини и наводнени ливади, заприличали на малки блата. Тук-там из тях бавно крачеха щъркели. От ширината лъхаше мирис на тиня и на трева.
В колата мълчеха. Младият прокурор за втори път предложи цигари на другарите си и те за втори път мълчаливо му отказаха. Нему бе малко неловко, че пуши сам, че настроението му е чудесно, всичко му се вижда хубаво, ново — и тоя слънчев ден, и тия широки зелени места, — а на спътниците му, както изглеждаше, всичко това отдавна е омръзнало и като че те самите цели бяха вкиснати от досада.
При едно по-силно друсване следователят изохка и се намръщи повече.
— Нещо не ви е добре, колега? — съчувствено се обади младият човек.
Другият се понамести, затвори очи и отвърна:
— Ишиас… ишиас, младо. Да ти не дава господ! Вчера цял ден бях схванат, едва привечер ме поотпусна. Мислех днес да полежа… див занаят, докторе — изви лице той към доктора, — то и твоят не е за завиждане, ама нашият май държи рекорд!
— Рекорд… рекорд… — избумтя докторът. Той приказваше в скороговорка, като че хвърляше думите в залп, по няколко наведнъж и ги повтаряше. — Ти мене питаш ли? Нощес са ме дигнали в три часа… Виж, на прокурора — на прокурора му е добре… Хем ще си направи разходката, хем нищо няма да върши… Само сеир.
— Младото ли? — усмихна се едва-едва следователят. — Вярно, неговото е отсега нататък. Какво знае той още?…
Момъкът също се усмихна. Наистина той почти нищо не знаеше. Това беше първото произшествие, на което бе изпратен. Съзнанието за важността на службата, с която бе натоварен, се примесваше към това безотчетно чувство на здраве, на младост, на любопитство, което го изпълваше цял. Драго му беше всичко — земята, хората, целият свят — и му се струваше, че в тоя светъл, чист ден няма място за нищо лошо. Той несъзнателно се бе загледал към следователя и погледът му спря на шапката: вехта, малко изкривена в периферията, с петна на панделката. И изведнъж му дожаля. Тук беше целият живот на тоя уморен, болнав човек: оскъдицата, семейството, възрастта, примирението, в което е удавено всякакво бъдеще… Момъкът отмести очи и се вгледа в далечината. Не, все пак, въпреки всичко, денят е чудесен! Той поглади с длан бузата си: заранта не успя да се обръсне и това беше малко неприятно. Но бе оставил тая работа за след връщането — и без това от пътуването щяха да се измърсят. А тая вечер… Внезапна и приятна тръпка сви сърцето му. Тая вечер той имаше среща: една дълга, хубава любов щеше най-после да се разреши окончателно. Той притвори очи, видя за миг лицето на момичето и без да съзнава, отново се усмихна.
— Ама наистина ли са го отровили оня? Да не е бил болен? Пък ние да блъскаме пътя на вятъра! — дочу той как избъбра неочаквано докторът.
Следователят мръдна рамене:
— Знам ли ги тия рогачи, докторе? И се трепят, и се тровят, пък и лъжат, колкото щеш… Получи се съобщение от кмета. Върнал се онзи де, умрелият, вечерта от кръчмата и цяла нощ се превивал от корем. По обяд — свършил. Преди това бил съвсем здрав. Имали стара кавга с кръчмаря за едно парче гора. Уж се били спогодили през този ден и вечерта се черпили по случая. Това е цялата история.