Въпроси
- Автор: Бачков Красимир
- Серия: Синият кон #11
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Въпроси». Краткое содержание книги:
Красимир Бачков
Въпроси
През есента на 1989 г. Михаела за пръв път видя Иван. Тогава тя бе десетгодишна, нацупена и разплакана пред входа на блока, в който живееха и двамата. Той се бе уволнил от казармата и се бе прибрал, без да извести родителите си. Искаше да ги изненада, но не успя, защото у дома нямаше никой. Щяха да се върнат чак вечерта след работа, а дотогава Иван трябваше да убие някак времето. Слезе с асансьора и отвън, на стълбите при входа, забеляза малката ревла. Нямаше какво да прави, затова я чукна с пръст по носа и се присмя:
— Е, какво голямо гадже си станала, а цивриш като бебе! Кажи какво се е случило! Да не си загуби близалката?
Михаела, или Миша, както я наричаха всички тогава, се дръпна рязко, тропна с крак и сви сърдито устни:
— Я се махай, лош такъв! Убийци с убийци гадни! — от зачервените й от плача очи се зарониха нови сълзи и едва сега Иван забеляза малкото врабче до краката на момиченцето. Той цъкна с език, клекна и взе рошавата топка в длан. От човката на врабчето се бе стекла малка капка кръв, но телцето му бе още топло и от време на време потреперваше конвулсивно. Иван му отвори човката, изтри кръвта и с малко слюнка се опита да го съживи. То затвори човка, леко примърда, клепките му се дръпнаха, като да си отвори очите, но друг резултат нямаше.
— Остави си ми врабчето! — тросна се Миша — Само знаете да убивате, нали?!
Иван се засмя:
— Аз цяла казарма на границата изкарах, без да гръмна никого, а ти сега, за две минути, два пъти ме нарече убиец! Ей, че си люта!
Момиченцето направи гримаса и заобяснява:
— Всички момчета са лоши! Аз ги видях преди малко, как стреляха с прашки по врабчетата. Всяка сутрин им троша хляб да кълват и те свикнаха вече да идват ей-там, на пейка та, но тия тъпи момчета виж какво сториха! Убиха милото врабченце и сега другите вече няма да идват, защото ще ги е страх! Всички момчета са лоши и гадни, и убийци!
— Мен не ме брой в сметката, кукло! — смигна и много смешно с двете очи младежът — Аз отдавна вече не съм момче, а за убиец още не съм пораснал! Я-я, виж твоят врабец колко е бърз! — Междувременно врабчето се бе съвзело и сега изведнъж литна нагоре и кацна на покрива на един гараж, а край него се струпа цял рояк врабчета. Момиченцето гледаше, невярващо на очите си, после плесна с ръце и заподскача от радост:
— Оживя, оживя! Няма да има национален траур и ще ходя на училище!
— Какво, какво? — не разбра Иван.
— Не са ли те учили, че когато президентът на една държава умре, има национален траур и никои не работи и не учи? Ние откога чакаме в училище нашият президент да умре, да знаеш!
— А стига, бе! — плесна се по врата Иван — Вие много сте се изучили нещо, напоследък! Твоето врабче да не би да е президент, случайно?
— Може и да е! — важно ококори очи Миша — Обикновено стрелят само по президентите! И в Америка е така! Чувала ли си за президента Кенеди?
— Чувал съм, чувал съм! — погали я по главата Иван и тръгна към кварталната кръчма. Там печеха вкусни кебапчета и няколко бири спокойно щеше да дочака вечерта. Зад гърба му го достигна детският глас:
— Можеше да кажеш едно ЧАО, нали? Малката цирла го гледаше някак особено, но той се засмя и отвърна:
— А ти можеше да кажеш едно МЕРСИ, загдето ти спасих президента!
През следващите дни есента се смръщи и заплака тихо и безутешно. Кой знае какви й бяха скърбите, но тя неусетно предаваше лошото си настроение и на хората. Свити и неприветливи, те излизаха и влизаха в големия петнадесет-етажен блок, без да обръщат внимание на едно малко момиченце, което често стоеше на входа и наблюдаваше своите приятели — врабчетата. Всеки ден, малко преди обяд, навън излизаше Иван и единствен дружелюбно поздравяваше:
— Здравей, врабчо! Чао врабчо! — и после се запиляваше нейде из града. Миша щастливо се усмихваше и се прибираше вкъщи. Тя още не можеше да осъзнае своята наивна детска любов, а на Иван и през ум не му минаваше, колко много място заема в мислите и сърцето на това малко хлапе.
После се случиха разни работи, които до тогава в държавата не бяха ставали и изведнъж всички хора пощуряха. Започнаха да крещят по улиците, да се карат, събираха се на митинги и вееха отначало сини, а по-късно и червени знамена, обиждаха се така, както учеха децата да не го правят и вършеха още много, много глупости. Стана нормално да се чака с часове на опашки за хляб, сирене и месо, а момчетата в класа на Миша се караха по нов начин: „Ще те отлюспя!“ стана най-страшната заплаха, а най-голямата обида — „Червен, или Син БОКЛУК!“
Малко след Нова година загинаха и родителите на Иван. Някакви пияници карали с непозволена скорост в града и на едно кръстовище блъснали малката „Шкода“ с голямото си БМВ. И бащата, и майката на Иван починали по-късно, в болницата. Грозна и нелепа смърт, за невинните в случая хорица, а хулиганите се спасиха с по една условна присъда и само година и половина затвор за шофьора им.